Няколко дни преди 24 май проучване на Gallup International излезе с новината, че 53% от българите не смятат, че четенето ще ги направи успешни хора.
Като оставим настрана не особено коректно зададения въпрос, трябва да признаем, че тия 53% са прави. В страна, в която масово успехът се възприема като комбинация от BMW на 10 години, плосък телевизор, приличен секс три пъти в седмицата, пищен абитуриентски бал и сватба с половинчасови фойерверки, четенето не носи никакви дивиденти.
А и кой е казал, че четенето трябва да води до успех? Ако успехът е да станеш доцент по кардиология, четенето на Емил Чоран едва ли ще помогне особено. Ако той се измерва в заплата над 5 000лв., повече смисъл има да опознаваш дебрите на компютрите, отколкото да прелистваш страници.
И колкото и модерно да стана да четеш през последните години, колкото и кампании със снимки на модерно облечени, млади хора, поседнали на пейка с книга в ръка да се проведат, младите няма да започнат да четат неистово. А трябва ли изобщо?
Хората по телевизора непрекъснато натякват на учениците, че трябва да четат, за да са грамотни, образовани и умни. Същите тези хора, които имат медийна трибуна, от която да поучават децата и младежите обаче, често не могат да се оправят с един тъч скрийн и правят елементарни сметки с „елка“ или с молив на листче.
Нищо чудно, че учениците се отнасят с презрение към тези проповедници на старите ценности. Днешните деца растат в тотално различна епоха, в която дигиталното поглъща книжното на големи хапки и нагло се оригва в лицата на умовете, чиято кариера е била в пика си по времето, в което Кореком беше символ на западняшкия лукс.
Докато учебната програма обвързва четенето с „История славянобългарская“ и „Мамино детенце“, младите няма да започнат да четат. Съжалявам, Паисий. Съжалявам, любеници от словото на Каравелов. Днес вие не може да се мерите с Хари Потър.
Сякаш пропускаме факта, че преди да бъде образователно, полезно и водещо до „успех“, четенето трябва да е на първо място удоволствие. Особено за днешните разглезени деца, които не търпят и една минута скука. Петгодишният племенник на мъжа ми иска за рождения му ден да дойде клоунът Пениуайз. След една година той ще бъде първи клас и ще пише заврънкулки, след пет ще е четвърти клас и ще го карате да чете „Как се сади зеле“, а след цели десет, когато вероятно ще се придвижваме с автономни, въздушни автомобили ще говорим помежду си с вградени в ушните миди чипове, ще му пробутате „История славянобългарская“.
Не се учудвайте, че ако родителите му не му връчат в ръцете „Властелинът на пръстените“ или някоя друга интересна книга, след време той ще каже, че четенето не води до успех.
Четенето е магия и шорткът към други светове. Но и то, като живота, може би не е за всеки. Все пак трябва да има хора, които да прокарват пътя към новото, а Илон Мъск сигурно дори не е чел „Мамино детенце“.
Та ако представителите на образователната система не искат след още 10 години да се тюхкат, че повече от половината население не чете, може би трябва да махнат „Как се сади зеле“ от програмата за четвърти клас и вместо това да сложат „ТО“ на Стивън Кинг.
