Какво продава съвременният автор?
Докато очаквам на бял свят да излезе първата ми книга с художествена литература, вълнението ден през ден се сменя със съмнението.
Макар и да съм публикувала творчество и досега, да съм участвала в конкурси и да съм представяла свои текстове на събития с десетки непознати за мен гости, всичко накуп и на хартия в общественото пространство, където вече пускам контрола над него окончателно, изглежда меко казано страшно.
"Какво ще кажат хората" е без значение. Какво ще кажат близките ми хора - това е друго нещо.
В един сборник, където някои от историите, впечатленията, преживяванията и фантазиите, разказани в поетична форма, са лични, някой може да разпознае присъствието си в живота ми.
И да не се хареса.
Да го заболи, че съм разказала себе си през част от него. Или да се изненада неприятно, че не го споменавам изобщо.
И все пак винаги да си има едно наум дали за в бъдеще няма от човек от плът и кръв да го превърна персонаж от някакъв сюжет в главата си.
Затова все се питам всъщност имах ли право да направя това.
Когато мисля за книгата, се сещам за едно парче на Антибиотика от началото на века, което се казваше "Какво е времето вътре в мен" и ми беше много любимо.
Ръкописът ми отговаря точно на този въпрос. И е страшно.
Времето вътре в мен невинаги е красиво. Невинаги се гордея с него. Невинаги го помня с добро, а понякога го помня с толкова много добро, че ми е трудно да продължа напред и да повярвам, че нещо друго някой друг път може отново да е толкова хубаво, че и повече. Имах ли право да направя това.
В един пореден пристъп на тревожност по темата си припомням биографичен филм, който изгледах в началото на тази година - "Господин Азнавур", за едноименния Шарл с незабравимите шансони.
Изгледах го по настояване на майка ми.
Макар и да знае, че недолюбвам биографичните филми заради обикновено идентичния им и клиширан сюжет, тя беше убедена, че има нещо за мен, което да открия вътре, и се оказва права.
Лентата пресъздава дългогодишния път на Азнавур към известността и успеха, който му коства семейството, някои приятелства и безчет усилия и нерви.
Певецът остава под крилото, но същевременно и в сянката на своята менторка и благодетелка Едит Пиаф, докато не решава да да заложи на себе си и да се отдели и от нея.
И продължава да изпълнява пред полупразни зали с отегчени зрители и да остава по-скоро маргинален в националните радиостанции.
Представя както кавъри, така и свои песни с изцяло измислен сюжет, които така и не успяват да заинтригуват никого кой знае колко.
Докато една вечер, уморен от неволи и посредственост, не решава да предприеме ултимативния риск.
Появявайки се пред публика, която го очаква без особен интерес и ентусиазъм, Азнавур изпълнява силно самоиронична нова авторска песен на име "Je m"voyais déjà"" или "Вече се виждах".
В нея, под звуците на веселяшка мелодия, той всъщност разказва всичките си досегашни перипетии със сцената - как в началото на кариерата си вече се е виждал да го очакват слава, богатство и красиви пощурели почитателки, а на практика просто години наред обикаля от зала в зала, облечен с един и същи син костюм, защото толкова може да си позволи, докато бленуваният успех все го подминава.
И всъщност именно с това изпълнение най-сетне в рамките на една вечер спечелва интереса на хората, а след него идват и славата, и богатството и въпросните красиви пощурели почитателки.
Този конкретен сюжет във филма действително отговаря на истинската история на певеца.
Защо точно тази песен, а не някоя друга?
Много просто - зад нея не стои нито някоя някой захарен художествен романс, нито хиперболизирана далечна мелодрама, нито каква да е друга измислена проблематика.
Публиката търси автентичност и искреност. И с "Je m"voyais déjà" най-сетне ги получава.
Покрай собствените си размисли и спомена този филмов лайтмотив, всъщност си зададох въпроса какво в крайна сметка продават авторите в днешно време. Не е себе си.
Ако беше себе си, щяха да се занимават с ценностно компромисни дейности и професии.
Обаче днес, дори много повече, отколкото в не чак толкова далечното назад в годините време на Азнавур, живеем сред изкуствен интелект, очевидно режисирани реалити формати, и политически театър, който все повече се развива в социалните мрежи.
В една синтетична среда, която уж е създадена да сближава и понякога го прави, но през повечето време слага екрани помежду ни, понякога оставам с усещане, че
сякаш всички истории са разказани, всички филми са изгледани, всичката възможна фикция е повтаряна и преповтаряна.
И имам нужда от истински досег с нещо човешко и откровено.
Било то и нечии страхове, било то и нечий провал, било то и нечии екзистенциални размисли, докато зяпа в тавана нощем и не може да заспи.
Любимите ми съвременни автори, особено българските, ми разказват себе си.
Себе си и интеракцията си със света, който заобикаля всички ни.
Те не ми говорят за "имало едно време" и за някого си там, през девет царства в десето. И не ме държат на прага. Пускат ме да вляза вътре. Там, където никога не бих могла без тяхното позволение.
Позволяват ми да огледам какво се случва и се е случвало в душите им и да си кажа "я, и мен ме е било срам от същото" или "надявам се на същата промяна и аз, колкото и илюзорна да изглежда".
Съвременният автор ти продава човешки допир. Шанса да не си сам в една климатично и политически гореща, но иначе все по-студена вселена.
Продава ти да не си сам.
А затова е нужна лична история.
