Когато сме пред телефона, излъчваме най-страшното за едно дете: безразличие
На детска площадка, близо до мястото, където живея, има няколко батута за скачане, предназначени за деца. Всеки батут може да се ползва от до три деца едновременно и това строго се следи от собственика на близкото кафене, който поддържа площадката.
Млада майка е пуснала детето си да скача, а самата тя е подпряла глава в мрежата на батута, точно над входа, от който влизат децата, и гледа в телефона си.
На молба да се премести малко, за да може да се качат и други деца на батута, се отмества съвсем малко и продължава да гледа.
Като нищо някое буйно дете може да разбие завряната й в мрежата глава, зяпаща кратки видеа.
Но нищо не може да извади тази майка от унеса.
Нито виковете на сина й "Мамо, виж ме", нито молбата на друг родител някое дете да излезе, за да влезе следващото (нейното седи вътре от повече от половин час, но тя просто не забелязва, че то трябва да освободи ред за друг...)
Вече започвам да си мисля, че някой трябва да направи нещо драстично, за да извади тази майка от струпора.
Друсаните на фентанил определено имат конкуренция - тя седи точно като тях, отпусната, с глава в мрежата на батута, неадекватна, неконтактна и абсолютно отнесена...
Втори случай:
Млад татко в метрото е пуснал видео на телефона си на малкия си син със звук, очевидно убеден, че аудиото е толкова тихо, че едва ли някой го чува. Само че и в мотрисата е тихо (всички са в своите си устройства), така че звуците отекват като от уредба. И това дразни онзи, който е сглупил да не си гледа в телефона и няма слушалки. О, как дразни!
Но явно само мен ме дразни, защото никой не реагира. Детско със звук. В метрото. Сред десетки хора. Перфектно.
Това са само два случая на синдрома "телефонни родители", като и двата са твърде масови.
Ще ги видите навсякъде: родители, които не вдигат главата от телефоните си, независимо къде се намират, и такива, които използват постоянно телефона за установяване на контрол над детето, за задържане на вниманието му и за избягване на скуката.
Мила Томова-Прусийска, Монтесори педагог и автор на книгата "Родителство с обич и граници" споделя лична история:
"Миналата година бяхме на ол инклузив и се оказахме единството семейство в ресторант с над 100 маси, което не беше оставило таблет или телефон на масата за децата. В края на почивката други родители идваха при нас и казваха: "Много са ви спокойни децата, какво правите?"
Ами... ако не можем ние да им задържим вниманието за някакви 10-15 минути, докато се нахранят, и това продължава доста години, буквално първите 6-7 години от живота им, как очакваме после, когато тръгнат на училище, да седят 6 пъти по 40 минути и да са концентрирани? И да слушат и изпълняват, и да запомнят?"
За вредата от прекомерното гледане на устройства от деца в Mamamia.bg ме писали достатъчно, но какво се получава, ако на детето му се налага постоянно да се конкурира за вниманието на родителя си с устройството?
Според Мила Томова-Прусийска когато се налага детето ни да се конкурира за вниманието ни с телефона, то ние като родители изпускаме онези безценни моменти, в които то е направило нещо спонтанно и ние не сме го видели, защото сме гледали в телефона:
"Чуваме, че детето казва "мамо, тате, виж ме, гледай сега" и казваме "аха, добре" и бам - пак забиваме поглед в телефона.
Това е много кофти усещане за детето. То започва да не се чувства заслужило някакво внимание и дори може да му вкара комплекс.
Защото детето разбира обичта от това дали си играете заедно.
Играта е езика на любовта на детето, т.е. да получи качественото внимание е по-ценно за него. Това означава да седнем да си поиграем с него. Спонтанно. Без прекъсване. И е достатъчно да играем минимум 15-20 минути на ден."
Отделно, според педагога, има още един страничен ефект от родителското зяпане в телефона, за който не си даваме ясна сметка: феномен, от който много родители се оплакват, а именно, че детето им постоянно прави бели, държи се лошо и вкъщи има само караници.
Според Мила децата бързо научават как най-лесно ще привлекат вниманието: с игра, покана за игра или с беля.
"Те знаят, че в 100% от случаите ще получат цялото ни внимание, ако нарушат правилата. И това става един порочен кръг, защото пък за тях това не е пълноценното внимание.
Най-гадното нещо и най-лошото нещо за човека е да чувства безразличие към себе си. То е по-лошо от това да ти се карат дори.
А когато ние сме пред телефона, излъчваме безразличие..."
Че социалните мрежи са вредни за децата, вече няма съмнение, но очевидно са особено вредни и за родителите. И най-вече за родителите от поколението, израснало и оформило се с тях.
Разбира се, тази дрога не е нова - просто някога"облъчването" идваше от телевизията и всички познаваме или идваме от семейства, в които телевизорът никога не се изключва.
Сега е по-драстично, защото можеш да бъдеш облъчен постоянно и навсякъде, а не само в пределите на дома си.
Но когато си родител, това "откраднато внимание" води до последствия.
И те могат да се окажат по-сериозни, отколкото изобщо си даваме сметка.
