Израснах с уважение към фразата „Обичам те“. Знаех, че родителите ми някога са се обичали, но и двамата са саботирали брака си чрез своя егоизъм, обида и горчивина. Казваха ни, че се обичат, но беше очевидно, че не знаят как да живеят заедно и да надграждат отвъд нивото на любовта от колежа, когато са се запознали.
Макар че имах повече връзки от средностатистическия тийнейджър, внимавах да не се „влюбвам“ и да не казвам на момичетата, с които се срещах, че ги обичам. Знаех, че все още съм млад и неопитен в любовта, така че не исках да използвам тази дума твърде небрежно. Връзките в гимназията бяха забавни, но бяхме твърде млади, за да знаем какво е любов.
Когато срещнах бъдещата си съпруга в колежа, имах чувството, че вече съм се срещал с достатъчно момичета, за да подходя по-сериозно към запознанствата. Дори тогава обаче не бързах да се оженя.
По това време виждах, че бракът на родителите ми е на път да се разпадне и никак не чаках с нетърпение този момент. Не ми се искаше и с мен да се случи по този начин: да се влюбя, да се оженя, да създам семейство и след това и аз да се разведа. Бракът за мен беше равносилен на върховна саможертва и ангажимент за цял живот. Исках да се омъжа за човек, на когото мога да помогна да бъде щастлив и който също щеше да ми помогне да бъда щастлив.
Щяхме да се отдадем един на друг, на брака си и преди всичко – на децата си. Щяхме да преминем заедно през гладките и трудните моменти на съжителството. Щяхме да скърбим заедно. Да празнуваме заедно. Да бъдем по-силни заедно. Да остареем заедно. Да се влюбваме един в друг отново и отново. И рано или късно да умрем един до друг.
Някъде в средата на колежанските години, отдавнашна позната ме покани на среща на сляпо. Отначало не очаквах да се стигне до каквото и да е, но, продължавайки да се срещаме, и двамата осъзнахме, че сме като „сродни души“, които подновяват това, което чувствахме като приятелство, съществувало още преди да се срещнем. Дори да звучи безсмислено – така се чувствах.
В крайна сметка ѝ казах, че я обичам, и тя ми каза, че ме обича. Скоро се оженихме и започнахме живота си заедно.
Около 11 години след сватбата, тя изпадна в лош период. Започна бързо да си изкарва фрустрациите върху мен. Все по-често се караше и все по-малко се усмихваше. Стана ясно, че не се чувства удовлетворена от мен, от брака ни и от това, че имаме деца. Нещо в нея се беше променило. Някак си от доволна и удовлетворена като съпруга и майка се беше превърнала в неудовлетворена и непълноценна жена.
Бях изненадан и объркан. Макар че нито един от двама ни нямаше добър родителски брачен модел, знаехме какво искаме и се бяхме жертвали, за да постигнем чудесна връзка – но бракът ни сякаш ни се изплъзваше. От страх да не я загубя, се нагърбих с някои от нейните отговорности, така че тя да има повече време да преследва нарастващите си духовни и професионални интереси.
В крайна сметка научих, че има връзка с друг мъж. Мъж, който, също като моята съпруга, бил уморен и недоволен от съпругата си, от децата си и от живота си.
Не можех да повярвам. Думите не могат да опишат шока и болката, която причини на мен и на децата ни научаването за нейната афера. Сякаш нейното „обичам те“ нямаше никакво значение за нея.
Тя отговори: „Да, все още те обичам“. Шокиран, но обнадежден, попитах: „А него (съучастника в изневярата) обичаш ли го?“. На което тя отговори: „Да, и него го обичам“.
Иска ми се да мога да опиша отвращението и гадното усещане, което изпитах, чувайки отговорите ѝ. Тя все още ме обичаше, но също така обичаше и съучастника в изневярата си. Колко извратено и ненормално е това? Тя обичаше и двама ни.
Бяхме женени повече от 20 години, а сега тя беше влюбена в друг женен мъж. Всичко, за което бяхме работили, което бяхме жертвали, на което се бяхме наслаждавали и т.н., беше разрушено.
Не ми трябваше много време, за да заключа, че тя не изпитва никаква форма на разкаяние или срам. Изглежда, че не ѝ пукаше, че любовта й едновременно към мен и женения ѝ партньор в аферата означава край на брака ни.
Не бях способен да я обичам частично. Беше „или всичко или нищо“. Нейното сърце беше счупено – което означаваше, че все още може да изпитва любов към мен и по някакъв начин в него има достатъчно място и за любов към другия.
Бях я обичал и в добро, и в лошо. Заедно се бяхме жертвали за брака и семейството си. Бях мечтал с нея. Бях плакал с нея. Сега нищо вече нямаше значение.
В брака ни нямаше място за трета страна, за натрапническа любов. Тя можеше да има отворен брак с някой друг. Бях се оженил, верен на обещанието си за моногамен брак и щях да се разведа, верен на обета си. Подадох молба за развод и оттогава възстановявам живота и семейството си.
За мен брачната любов е най-върховната любов. Тя не се споделя с друг извън брака. Любовта към съпругата не представлява половинчато усилие или ангажимент. Да обичаш съпруга си в брака е голяма жертва и награда. Жертваш себе си и егоистичните си интереси, за да бъдеш отдаден с цялото си сърце на другия и намираш наградата в това, че той ти е отвърнал със същото.
След нейната изневяра не беше трудно да сложа край на брака ни.
Тя отдавна си беше отишла и процесът на развод беше последното препятствие.
В крайна сметка намерих човек, който споделя моята отдаденост към любовта, брака и семейството. Оженихме се и живеем с мечтата и ангажимента на думите „Обичам те“.
*Оригиналният текст е публикуван в Medium.com
Вижте още:
Двойният стандарт на изневярата
