Не помагам на жена си вкъщи и се гордея с това!

| от Дани Игнатов |

Точно така. Правилно ме чухте. Не помагам на жена си вкъщи и мисля, че така е правилно. Не я отменям в миенето на чинии, нито в гладенето на детските дрешки. Когато се прибера от работа, не сядам да си поиграя с децата вместо нея. Не ѝ помагам с пазаруването и готвенето през уикенда. Не се прежалвам да закарам децата на ясла и градина сутрин, нито пък бързам да тръгна по-рано, за да успея, за разнообразие, веднъж да ги взема аз. Не се включвам във възпитанието. И не ѝ отпускам по няколко часа, за да излезе с приятели, докато аз се жертвам да остана у дома в петък вечер и да заема за кратко нейната роля.

Семейството ми е щастливо и доволно от факта, че не помагам вкъщи, и не лицемернича да се правя на някого, който да повърви за кратко в нейните обувки. Все пак аз съм мъжът в къщата и като такъв правя това, което ми е присъщо.

Знаете ли какво е то?

Да се грижа за дома и децата, които съм създал, заедно с жената до мен – партньора в живота ми, моя избор. Не ѝ „помагам“, естествено. Понеже тя не върши някаква нейна си лична работа, която да е запазена територия за женска отговорност. Мия чиниите, в които всички сме се хранили. Понякога го правя аз, друг път – тя. Гладя дрешките на своите деца, а после си играя с тях, понякога – защото ми е приятно, друг път – защото, макар и да съм уморен и да не ми е до това, съм техен родител. Възпитавам ги, вместо да се включвам епизодично във възпитанието им, тази „майчинска“ запазена марка. Пазарувам и готвя за себе си и за важните хора в живота ми. Водя и прибирам децата от градина и ясла, когато тя не може, а аз – да. И обратното.

Вижте още: Аз няма да кръщавам децата си в църква!

И за излизането с приятели се редуваме, когато няма как да отидем и двамата с децата или да ги оставим за час-два при някого. Последното, между другото, избягваме, освен в краен случай. Самите ни деца не обичат много да са на „бабин дом“, а и ние двамата не сме фенове, понеже родителите и на двама ни, за съжаление, принадлежат към онова поколение, което мисли, че внуците служат за радост и утеха на баба и на дядо, нещо като живи играчки. Същото поколение, което ни навличаше с елече през лятото, настояваше да ходим с шалче на устата, стерилизираше до припадък всяка, която пипнем, и на всяка наша инициатива отговаряше с „ти не можеш“, „нека аз“, „трай“, „внимавай“, „ще се опариш“, „ще си ожулиш коленете“, „опасно е“, „ще се пребиеш“, „ще си удариш главата“, „ще настинеш“. Хайде, не, благодаря!

Вижте още: Нарцистичните баба и дядо са по-вредни, отколкото предполагате

И моите родители, и нейните смятат, че тя е късметлийка, задето аз „помагам“, а мен не ме разбират защо съм такъв киселяк, когато чуя тази омразна думичка. И как да е различно? Спомням си, че, когато бях дете, татковците с колички в парка ги гледаха с лек присмех и недоумение. Горкият, сигурно е мъж под чехъл, кой знае колко го тормози неговата. Ако ли пък някой заблуден татко случайно попаднеше на родителска среща в училище, защото майката е в крайна невъзможност, например с температура 40 градуса, тогава около него се събираше малка, шумна и приповдигната тълпа от необвързани учителки или майки – щом той е там, значи е я вдовец, я разведен. Иначе има нещо гнило.

Тогава таткото беше навъсен мустакат персонаж, оплешивял твърде рано, който се прибираше по късна доба с куфарче или с инструменти, а майката ги чакаше на прага, за да поднесе, наред с домашните им чехли, рапорта „какви ги е свършил твоичкият хубостник днес, ела, Йордане, кажи му на татко си, ако не те е срам“. Таткото гледаше изпод вежди, смъмряше една-две строги забележки, после вечеряше в пълно мълчание. Още тогава знаех, че за себе си не искам някой ден да се превърна в това, но едва в последните години започнах да стигам до извода, че онези татковци и майки сигурно не са били твърде щастливи в тези си шаблонни роли, от които така и не успяха напълно да излязат. Някои от тях дори и не поискаха. Едни успяха да отгледат синове и дъщери досущ като себе си и да предадат домино ефекта нататък, други се провалиха в това и създадоха, смея да твърдя, по-читави хора за бъдещи родители.

Когато очаквахме раждането на втората ми дъщеря, нашите ми казаха „Кой като тебе – сега с три жени вкъщи вече няма да се налага нищо да попипнеш да помагаш в домакинството, жалко само, че няма да има кой да продължи рода“. От една страна бяха прави – аз наистина не помагам вкъщи.

Вижте още:

„Мъжът ми много помага вкъщи…“

 
 


Повече информация Виж всички