Някои деца искат ново колело, други нов смартфон, трети още дрехи, а моят син поиска палатка. Не разбрах защо му е палатка и в продължение на седмица му предлагах просто два стола и одеало. Не мина номерът и се заех да проучвам въпроса с палатките. Реших, че най-важният критерий ще бъде големината на входа. Не знам защо, но имах едно такова усещане, че ще ми се наложи и аз да влизам в палатката. Никога не съм спал на палатка и мислех, че няма да ми се случи никога. Колко много грешах…
Сдобихме се с палатка, такава една засукана с голям вход с множество въженца, ластици, кукички, колчета и разбира се два вътрешни джоба. Това най-много впечатли деветгодишният ми син.
Щом дойде съботата се приготвихме за пикник. Няма нищо по-лесно от разпъване на палатка. Според рекламата това отнема не повече от пет минути, всъщност четиридесет, ако си по-сръчен.
Няколко сандвича, поляна, палатка и ето ти пълно щастие, но не би. Щом разбра, че ще събираме палатката и ще си ходим, синът ми направи трагедия. Обяснявах, че не можем да останем през нощта, че е много студено, че нямаме екипировка…Надявах се, че след няколко дни ще забрави всичко и пак ще стана добър баща. Не стана така.
След седмица проучвах най-близките близките планини до София.
Оказа се, че Люлин планина е добър вариант. Асфалтов път, ниска надморска височина, изобилие от полянки и всичко това на двадесет минути от София. Събота, палатка, хубаво време, прекрасна полянка.
Калоян е безкрайно щастлив, а аз съм безкрайно сигурен, че нищо не може да ми попречи да сбъдна една детска мечта и, разбира се, отново да стана супертати. На всичко отгоре ще знам какво е да спиш на палатка, нали така? Какво може да се обърка, имаме храна, вода и дрехи… Само за една вечер сме, давам си кураж и като истински сървайвър оглеждам полянката. Истинска находка, заградена от три страни с борова гора и храсти, на завет. Като ще къмпингуваме – да е като хората, си мисля, докато паля лагерен огън. Всичко върви по ноти, нищо не може да се обърка, времето лети и стана време за лягане.
Легнахме си и синът ми заспа веднага. Аз се повъртях малко, оказа се доста кораво и неравно, ама вече няма връщане.
Бяхме се разбрали ако през нощта стане много студено да се преместим в колата в краен случай, но да не се прибираме в София.
По едно време явно съм заспал и се стряскам от някакъв шум. Да. Няма грешка. Има нещо в храстите и си проправя път към нас. Излизам, ослушвам се, прокашлям се.
И след малко съвсем тихо чувам „грух-грух“! После малко по силно „ГРУХ“!!!
Е сега стана тя, каквато стана!
Аз по принцип съм смел мъж. По принцип де, та в този момент реших да запазя самообладание и да действам разумно. След няколко стотни от секундата вече имах разумно решение на проблема. „Да бягаме!!!…“
За секунди събудих Калоян, казах с най-спокойния глас, който можах да намеря, че се местим в колата и напуснахме палатката. За по-сигурно се прибрахме вкъщи.
На другия ден по обяд се върнахме да си приберем палатката и всичко останало. Щети не се виждаха, следи от глиган също. Разминахме се само с уплаха.
Помислих си, че има и добра страна: никога няма да ми се наложи повече да спя на палатка.
Спокойствието ми обаче трая точно една седмица! Толкова му трябваше на детето, преди да поиска да отидем на къмпинг.
Този път нямаше мърдане…
Следва 2 част
