Сигурно сте срещали една популярна в социалните мрежи рисунка, в която баща е почти изчезнал, защото дава парчета от себе си на изграждащия се до цялостност чрез тези парчета негов син. Тя предизвиква лесно умиляване и кимане – да, това е ролята на таткото, на родителите, браво, това е истинската любов към децата.
О, горкият татко, всичко от себе си е раздал, всичко, което е имал и ето, вече няма, той скоро ще „изчезне“, няма да съществува, за да може неговият син да бъде!
О, готиният татко – това е любов от най-висша степен, любов жертвоготовна и самоунищожителна, но по собствено желание!
Ами не, нито едно от двете.
Защото, първо, илюстрацията не е вярна.
Жертвата – колко позната роля специално в нашата страна. Падаме си по този „филм“, който обаче само плаши много от бъдещите бащи и майки. Излишна и невярна мелодрама – родителите, дали всичко за детето си да стане то човек, а те самите, зачеркнали се от любов.
Момент, нали основното при даването е, че след като дадеш, не само имаш по-малко, а имаш дори повече. В случая говорим за любов, подкрепа, съвети, грижи. Е, това не са неща, които, като ги даваме, и ни се изчерпват. Ние или имаме същото, или дори то се е умножило.
А освен това – ние получаваме! Всеки родител, сигурен съм, знае какво му носят децата и няма нужда да обяснявам, че те самите всъщност ни дават много повече, отколкото ние на тях.
Да, може би времето е това, което „губим“, ако смятаме колко часа в денонощието се грижим за едно малко дете. Но губим ли го или го печелим, когато е изкарано с децата, когато общуваме с тях? Защото дори при смяната на пелени, дори и на дете на няколко дни, което изглежда, че не разбира какво става наоколо – ние сякаш имаме нещо в повече. Нещото, което може да ти донесе само детето.
И второ, илюстрацията не е пример за подражание.
Бащите, изобщо родителите, е хубаво да умеем и да се погрижим за себе си. Любовта е безкрайно даване, но поне в някои съвсем конкретни ежедневни действия, е добре да премине и в даване към себе си. Защото май не е наистина полезно за детето да се лишим едва ли не от всички наши нужди?
Може би контролният въпрос е: Искам ли моето дете един ден да повтори моето поведение към своето дете, както аз правя към него – да се зачеркне и да се изостави. Защото най-вероятно то ще повтаря примера ви, израснало с него.
Може би, ако се погрижим също и за себе си и казваме „Уморен съм, така че, след като си почина, ще мога…“ или пък дори си разделим с детето последното парче сладкиш (ако ни се е прияло и на нас), ще го научим малко по-добре, че е съвсем нормално да се грижи и за себе си.
