Ако трябва да избираш между вината, че не си направил нещо очаквано от теб, и негодуванието от това, което правиш, винаги избирай вината, по-здравословно е за теб.
Това е заключението, което си извадих от труд на Габор Мате, прочетен съвсем наскоро.
Това е и заключението, което противоречи на цялото ми възпитание - не само моето, но и на повечето хора, които съм срещала и познавам. Формулировката предавам почти дословно.
Габор Матé е канадски лекар, психотерапевт и автор, известен с работата си в областта на травмата, зависимостите, стреса и връзката между психичното и физическото здраве.
Основната философия на Мате е, че много от болестите — включително зависимости, автоимунни заболявания и психични разстройства — произтичат от потисната емоционална болка и травми от детството. Той подчертава колко е важно състраданието към себе си и другите, както и нуждата от разбиране, а не осъждане, на деструктивното поведение.
Именно този род съждения ме привлякоха да се запозная с работата му след години на препоръки от близки хора и на сблъскване с името от какви ли не медийни канали.
Принципно изпитвам здравословен скептицизъм към всякакви нашумели съвременни величия в областта на психологията и личното развитие.
Постепенно обаче разбрах, че при него липсва обичайният наратив "хей, ти, сега ще ти издам една много проста тайна, която умишлено крият от теб конспираторите, и ако ме слушаш, ще оправиш живота си в пет стъпки, стига само да ставаш всяка сутрин в пет и да идваш на скъпите ми семинари!".
Ако ще би дори и защото един от основните фокуси на дейността му е палиативната грижа, когато... вече е късно човек да оправи живота си. И се потопих в работата му.
Прочитът на книгата на Мате "Когато тялото казва НЕ" и гледането на филма "Мърдостта на травмата" ме накараха да поискам нещо, което много рядко ми се случва да искам.
А именно: да изляза навън с един мегафон и да повтарям на познати и непознати: "Аз казах ли ви, казах ли ви, по дяволите, казах ли ви!".
Понеже и в книгата си, а до голяма степен и във филма, Габор Мате защитава с десетки научни изследвания и фрапиращи примери от практиката, корелацията между потискането на емоционалното изразяване (обикновено заради травма от детството) и развиването на тежки и често летални заболявания като рак, болест на Крон, синдром на раздразненото черво, алцхаймер, множествена склероза, ревматоиден артрит, както и други автоимунни заболявания или развиване на зависимости.
И с това облича в солидна аргументация по-скоро интуитивната ми вяра, че
силният и здравословен човек не е този, който "няма емоции".
Да нямаш емоции не е естествено състояние на личността, всъщност е характерно единствено за психопатите.
Изискването да "нямаш емоции" по-скоро представлява очакване "да не ги изразяваш", за да не затормозяваш околните с чувства, желания или нужди. Развиването на такова поведение е характерно за потисканите, неглижираните, насилваните, изоставените или отхвърлените деца.
Именно те порастват със склонността или да се затварят и да се пазят от близост и емоции, за да не позволят да бъдат наранени отново, или потискат и крият желанията и нуждите си с цел да не натежат на близките си и те да не ги изоставят.
Тези две склонности са типични съответно за избягващия и за тревожния стил на привързаност.
Всъщност редица социално желани или даже изисквани "положителни" качества като това да си удобен, приятен, приспособим спрямо нуждите на другия, винаги приветлив, себеотрицателен, всеотдаен, лесно съгласяващ се, са нездравословни за своя носител. Нездравословни са и отношенията, каквито този човек развива, макар и да изглежда приятен и желан отстрани.
При това са нездравословни дори в чисто физическия смисъл на тази дума заради тенденцията истинските емоции и нужди на този човек да избиват на повърхността под формата на автоимунни заболявания, когато са останали неизразени.
Колко пъти в близките отношения човек чува изречението "Искам да си окей, да си щастлив, да ти е хубаво"?
Колко пъти обаче истината отговаря на казаното и колко други пъти то всъщност означава: "Искам това дали си окей, дали си щастлив, дали ти е хубаво, да не е моя отговорност, да не става мое достояние, да не създава грижи на мен".
В личен план си спомням като дете да съм чувала, включително от най-близки, всеотдайни и загрижени за мен хора абсурдни примери за добродетел.
Като този, че човек не бива никога да се оплаква и трябва винаги да е приветлив, защото "където се оплачеш, после не можеш да се похвалиш".
Или пък винаги разказваната с възхищение история за една майка, която постоянно казвала на своето малко момиченце: "От теб не искам никога да чувам две неща - не мога и не искам".
Почти всяко дете, дори когато е отглеждано в привързана и относително здравословна среда, чува твърде много изречения, които започват с "не" и завършват с емоционално изнудване.
"Не плачи, защото ще натъжиш татко си!"
"Не си оставяй чинията пълна, ще ме обидиш!"
"Не говори високо, не пей, не се ядосвай - излагаш ни!"
"Не предявявай претенции, ще си изпросиш боя!"
"Не мрънкай, няма да получиш подарък иначе!"
"Не се смей, възрастните си говорят в момента!"
"Не ми преговаряй!"
Или иначе казано:
"Не изразявай мненията и чувствата си, засягаш ме с това и ще има последствия за теб!".
Отнема цял живот да се отърсиш от такива конструкти. И понякога пак не е достатъчен.
Словосъчетанието "здравословен егоизъм" не е възникнало случайно. Дано по-често учим именно на него децата си.
