„Красотата ще спаси света“ е написал някога великият Фьодор Достоевски.
Ако отделим това твърдение от повърхностното му разбиране, лесно ще откроим един от смислите му: дали красотата е спасила света, е спорен въпрос, но едно е сигурно – тя определено притежава силата да го промени към по-добро.
Красотата е нещо неуловимо, което не се съдържа единствено във външния вид. Дори не говорим за мъглявото понятие „вътрешна красота“. А за красота на духа, на помислите, на действията и на самооценката, която всеки от нас осъзнато или не, носи в себе си.
Именно към тази идея ни насочва и кампанията на DOVE, „Книга за истинската красота„. Dove решават да създадат сборник, който събира историите на 10 жени – истории, посветени не на красотата сама по себе си, а на това да я почувстваме в себе си.
В предварителния етап на кампанията се включват няколко хиляди жени, които трябва да отговорят на 10 въпроса. Без да знаят как изглеждат, DOVE избират 10 от тях. А в „Книга за истинската красота“ участие взимат и седем български писатели, които разказват историите на всяка от жените.
Сред тях е Радослав Гизгинджиев. Автор на няколко романа, които му изграждат стабилна група почитатели и го поставят сред най-продаваните автори у нас.
Романите му възраждат ключови образи и мотиви от българския фолклор, а една от най-известните му книги – „Повече от любов“ – ни връща към мрачния период от времето на социализма и трудовите лагери.
Разговаряме с него за търсенето на красотата навсякъде – около себе си, в околните, в книгите…
Какво те привлече към кампанията на DOVE?
Привлече ме провокацията, защото никога досега не съм работил по този начин – да се срещна с човек, от когото да се опитам да изкарам история. За да бъде тази история жива, трябва и да усетиш човека. Самата провокация да се срещна с непозната дама, в чиято сърцевина да вляза, ми се стори много симпатична.
Като писател на художествена литература, лесно ли балансираше между влечението да тръгнеш към фикцията и принудата да се придържаш към документалистиката?
Не не ми беше трудно, защото фактологията при Невена ми подейства като скелет, на който да дам кожа, мускул, лице. Напротив, това нещо даже ми помогна.
Ще ти задам същия въпрос, който ти задаваш на Невена. Закъде бързаме всички ние? Какво забравихме да виждаме?
Всеки ден си задавам този въпрос и сякаш всеки ден получавам различни отговори. Бързаме да обичаме, бързаме да живеем, да се приберем, да излезем навън. Имам чувството, че в паузите между цялото ни бързане е истинският живот. Хората забравиха да се наслаждават на момента. Като че ли бързаме към бъдещето, което винаги ще бъде несигурно. Много е парадоксално как хората непрекъснато бързат и никога не са достигнали. Дори живеем във време, в което много хора сбъдват мечтите си и пак се чувстват празни. Защото отново бързат за следваща мечта, изпускайки момента на наслада, на празненство. Според мен човек понякога трябва да празнува своите малки успехи. Да празнува срещата с определени хора, за да усети насладата от случващото се.
Така ли ти самият се опитваш да устоиш на този бърз ход?
Ами да, опитвам се да си казвам: „Спокойно. Тук съм, сега съм.“ Осъзнавам, че светът и без мен ще се върти. Даже това го казвам на много от моите приятели – да спрат да бързат, защото и без нас светът ще се върти. И изведнъж човек, като осъзнае цялата наша тленност и бързане, започва да разбира, че живее в парадокс. Така се опитвам да живея и мисля, че успявам до голяма степен.
Чуваме ли тишината помежду ни?
Именно ако спрем да бързаме, ще я чуем. Понякога паузите между думите, в онези седем или осем секунди, в които стоим едни срещу други и мълчим, си казваме много повече отколкото когато изричаме страници слово. Силно се надявам много хора да чуват тишината.
Коя и каква е истинската красота според теб?
Ние имаме нужда от красота – външна и вътрешна. И двете са важни. Сърцето ни търси вътрешната красота, очите ни търсят външната. Истинската наслада е, когато не виждаме с очите си красивото, да отворим сърцето си и да го съзрем. А понякога, когато със сърцето си виждаме пустош около себе си, да потърсим красотата на геометрията и формите, защото и тя не е маловажна. Околната среда никак не е маловажна.
Ти самият как разпознаваш красотата, когато пресече пътя ти?
Разпознавам основно тази, която остава завинаги в сърцето ми. Това са определени секунди или минути от дадено събитие, в което изпитваш наслада, осъзнаваш, че вселената е този миг. Някак си нещо дълбоко в теб тържествува, но разбираш чак след време, че си бил вътре, в истинската красота. Истинската красота остава безсмъртна и много често се прикрива.
Как започна да пишеш?
Съвсем спонтанно. Никога не съм искал да бъда писател, дори ми се е струвало скучно, защото аз обичам да общувам с хора и да бъда сред хора. За мен писането е порив. Поривът ми да пиша е като поривът ми да живея. Започнах да показвам нещата си може би след 11 клас, дотогава ги криех и не исках никой да ги чете.
Кои автори запалиха жаждата ти за четене?
Много е странно, защото вкъщи имаме голяма библиотека, но никой не ме е карал вкъщи да чета. Аз бях много самостоятелно дете. Имам чувството, че книгите ме заговаряха сами, може би именно защото никой не ме е карал да чета. Тогава имаше една жълта книга в библиотеката, с много изчистен дизайн. На нея пишеше: „Нещо се случи“. Книгата е на Джоузеф Хелър. Тя със сигурност не е за деца, но е първата книга, която по-обстойно и по собствена инициатива прочетох. И Джоузеф Хелър изключително силно ми въздейства. Стивън Кинг също, но той вече ми даваше други неща. Това е първият ми досег с книгите – Стивън Кинг и Джоузеф Хелър.
Какво те вдъхновява?
Вдъхновяват ме моментите, в които разбирам, че има смисъл да съм тук, имат смисъл доброто, красотата, че тези неща наистина променят живота на хората. Откровеността и чистотата на хората. Живеем в свят, където хората са сложили някакви невидими бронирани жилетки пред душите си, които хем ги предпазват, хем ограничават сетивата им и когато видя, че някой хвърля тази бронирана жилетка, за да изживее живота си такъв, какъвто може би трябва да е, това ме вдъхновява и ме кара да вярвам в Човека.
Твоите книги до голяма степен заимстват теми от българския фолклор и история. Какво те привлича в тези две неща?
Аз още от малък имах много силна връзка с баба ми, която е автентична родопчанка, за която земята и небето са две огромни божества, които си взаимодействат и всичко между тях също е божествено. Чувал съм всякакви неща и легенди за родопския край, както за джинове, така и за змейове и още като малък имах интерес към тези неща. Вече и образованието ми по-късно ме сблъска с фолклора и цялата демонология не само за България, но и за света. Стори ми се много интересна концепцията, че нашата сянка е изградена от различни демони. Въпросът, който ме интересуваше, беше защо ние създаваме тези демони и защо имаме нужда те да са около нас. За мен е важно да осмислиш собствената си сянка. А темата за лагерите на смъртта в социалистическа България изключително болезнена за мен. Тя е създала една бездна между по-младите и по-възрастните поколения. Чрез последната ми книга се опитах да направя опит да разбера тази бездна и да я прескоча. И тъй като книгата беше една от най продаваните за миналата година, мисля, че успях да изградя този мост.
Някои от романите ти третират темата за вампирите във фолклора.Как познаваш вампирите сред нас?
Много често ние сме вампирите и не го осъзнаваме. Много често, когато смятаме, че виждаме най-много вампири около себе си, тогава ние самите най-много сме вампирясали. Мисля, че най-важно е човек да се обърне към своите вътрешни пространства и да потърси вампирите вътре в себе си. Аз се опитвам да търся точно вампири вътре в себе си.
Те винаги ли са лоши?
В първата си книга имам един цитат, който гласи, че повечето чудовища са наранените ни варианти от миналото, които е нужно да излекуваме.
Кой е успешният писател?
За мен това е човекът, който е сред хората. Човекът, който не се дистанцира от света. Човек, който пътува, който общува с всички. Който не се страхува да изживява всички, и който не живее в изкуствения балон, в който живеят много хора, занимаващи се с изкуство у нас.
Имаш ли моменти, в които думите не ти стигат? Не в писането, а в общуването като цяло.
В момента много млади хора си тръгват от България – не откривам думите, с които да ги спра. Не откривам думите, с които да извадя мои близки познати от омагьосания кръг, в който сами са влезли. Не откривам думи, с които да накарам хората да спрат да се мислят за безсмъртни. Тогава ми е трудно. Опитвам се да ги търся тези думи, но мисля, че животът ще ги изрече.
