„Красотата ще спаси света“ е написал някога великият Фьодор Достоевски.
Ако отделим това твърдение от повърхностното му разбиране, лесно ще откроим един от смислите му: дали красотата е спасила света, е спорен въпрос, но едно е сигурно – тя определено притежава силата да го промени към по-добро.
Красотата е нещо неуловимо, което не се съдържа единствено във външния вид. Дори не говорим за мъглявото понятие „вътрешна красота“. А за красота на духа, на помислите, на действията и на самооценката, която всеки от нас осъзнато или не, носи в себе си.
Именно към тази идея ни насочва и кампанията на DOVE, „Книга за истинската красота„. Dove решават да създадат сборник, който събира историите на 10 жени – истории, посветени не на красотата сама по себе си, а на това да я почувстваме в себе си.
В предварителния етап на кампанията се включват няколко хиляди жени, които трябва да отговорят на 10 въпроса. Без да знаят как изглеждат, DOVE избират 10 от тях. А в „Книга за истинската красота“ участие взимат и седем български писатели, които разказват историите на всяка от жените. Сред тях е Деси Нико.
Ако вече сте се срещали с дебютния й роман „Алиса и петък вечер“ (2017 г.), знаете с кого разговаряме. Някога бунтар, който търси смисъла и купонджия с любов към баровете и думите, днес Деси изглежда различна. Вече е майка, отдала времето си на дъщеря си и на писането. Пиар по образование и впоследствие – автор на пълен работен ден в онлайн медии, преди няколко години тя решава да смени попрището си и се отдава на творчеството.
Може би в Деси още се крият всички изброени неща, но под друга форма. Дали това е така и какво е за нея красотата, оставяме я сама да ни разкаже.
Да започнем с това какво те привлече към проекта „Книга за истинската красота“…
Първоначално, когато с е свързаха с мен и разбрах, че става въпрос за рекламна кампания, бях много скептична. Въпреки че харесвам компанията като продукти и като социални послания, човек, който се занимава с изкуство, не може да застане с името си зад всяка марка. Но когато ми обясниха каква е идеята на тази конкретна кампания, скептицизмът ми премина, защото в случая рекламната част остава на заден план. Тук става въпрос за изследване на отношението на жените към външния вид и към изкуствено създадените идеали за красота. И в крайна сметка резултатът от кампанията е книга, посветена на историите на 10-те жени, които избрахме.
Преди да се посветиш изцяло на писането, си работила като автор в сайт на пълен работен ден. Това, че идваш от медия, помогна ли ти по-лесно да опишеш тази малко или много документална история?
Помогна ми до някаква степен, защото съм свикнала да взимам интервюта. В първите си интервюта, не съм си позволявала да задавам толкова лични въпроси. От тази гледна точка ми помогна, защото знаех, че при един личен разговор можеш да стигнеш по-надълбоко. Всъщност жените в книгата са споделили наистина лични неща.
По-голямо предизвикателство ли беше да разказваш истинска история, когато си в ролята на автор на художествена литература?
За мен беше предизвикателство. Много трудно се справих и всъщност все още не харесвам напълно резултата. Моят стил като автор е изключително личен и изхождам или от лични преживявания, или от хора, които познавам много добре.
Не описвам само едно нещо като резултат или случка, а познавам всичко, което е довело до там. От тази гледна точка ми беше трудно, защото жените споделиха много неща, но аз не ги познавам толкова добре, че да мога да кажа от какво е следствие всичко това. Но въпреки това ми беше много интересно.
Как балансираше между фикцията, и най-условно казано, документалистиката?
В случая съм заложила повече на документалистиката. Просто не съм направила историите като репортажи, ами да бъдат по-художествено написани. Защото според мен това беше важното в случая – да ги представя повече чрез техните думи, просто да е красиво оформено.
Коя е истинската красота?
Според мен истинската красота е най-вече в това да се чувстваш красив. Не можем да кажем, че единствено вътрешната красота е важна. Важна е и външната. Но външната идва от там – от собственото ти усещане за нея. Когато имаш самочувствие, най-важно е това да не искаш да приличаш на друг. Иначе се получава тази гротеска, за която споменах преди малко. Няма нищо лошо в това да си критичен към себе си, да искаш да изглеждаш по-добре – но според това, което ти е дадено, според собственото ти самочувствие.
Как разпознаваш красотата, когато тя пресече пътя ти?
Ами тя се разпознава лесно. Това съм написала и в книгата. Истинската красота е нещо, което не те оставя да забележиш несъвършенствата на този човек, защото около него [се носи] една такава аура на чар на оптимизъм. При някои хора може и да не е оптимизъм, а някаква замисленост, но ти става интересно присъствието и не забелязваш другите неща.
Сега ще те върна към началото, когато решават да започнеш да пишеш художествена литература. Какво не ти достигаше като автор на пълен работен ден?
Не ми достигаше това, че имаш определен норматив, когато това е работата ти. От теб се изискват определен брой текстове и да отразиш определени теми и събития. От една страна това ми е приятно, но от друга – не мога да си позволя, ако имам идея за разказ, да отделя три дни да го пиша. Работила съм и в караоке бар и много хора са ми казвали „как може един човек да работи на бара или като сервитьор“. Но на мен това много ми помага. Оставяме настрана срещата с хора.
Това е работа, която не те изтощава психически. Докато работата в сайт те изтощава психически, защото ти влагаш творчество, обръщаш внимание на всеки детайл, дори текстът да не е по-толкова значима тема. Така не ти остава време за собственото ти творчество. И затова предпочитах да преустановя тези ангажименти.
С какви емоции взе това решение?
Аз не взимам трудно такива решения – лесно беше. Пък и в един момент човек започва да се изчерпва. Може би, ако бях сменила с друг сайт, щеше да е по-различно, но пък вече бях решила, че не искам да работя това. Година и половина по-късно издадох книгата („Алиса и петък вечер“), като всъщност започнах да я пиша още на 25. Тя беше почти завършена, но нямах финал, чувствах се все още млада. Редакторът тогава не ми се намесваше особено много в нея, пък аз имах нужда от напътствия. Смятам, че на 24 години малко хора могат да напишат добре оформена книга. И когато се роди дъщеря ми, вече бях напуснала и разполагах с много свободно време, затова реших да пробвам дали ще мога да се занимавам с това основно.
Какви бяха твоите студентски години?
Не мога да кажа, че съм била добра ученичка или добра студентка. Не ходех на лекции, по-скоро си изживявах младостта, отколкото да се съсредоточавам върху ученето. Но в крайна сметка за изпити съм учила. Според мен, когато учиш това, което наистина ти се удава, и когато наблягаш на предмети, които са ти интересни, успяваш компенсираш онези неща, които не са дотам вълнуващи.
Имаш ли рутина в писането?
Аз не съм човек, който успява да си изгради рутина. В творчеството това ми пречи. При мен не работи това, което мнозина писатели препоръчват – сутринта да се явиш като на работа, независимо дали ще ти дойде вдъхновението. За съжаление аз не мога да го правя това. На мен ми харесва да пиша много лични неща, защото, когато си ги преживял, можеш да разкриеш на хората неща, за които не знаят. Да кажем, за един наркоман… Ако не си бил такъв, колкото и да ти разказват другите, има неща, които няма как да усетиш.
Докато човек, който е минал през това, споделя дори най-дребните и интимни детайли. И друг, който минава през това, може да бъде докоснат и да си представи, че той също би могъл да излезе или сам да си постави някакви цели. Да се вдъхнови. И от тази гледна точка едва след като натрупам някакъв опит, мога да седна да пиша. Чакам малко да ме „удари“. Трябва като идея да ми е ясно. Иначе самото писане след това ми е лесно.
Какви бяха петъците ти преди 5-10 години и какви са сега?
Преди 5-10 години петъците ми бяха изцяло свързани с търсене на себе си. Според мен това е абсолютно нормално за човек между 20 и 30 години. За щастие или съм такъв характер, или по някакъв начин съм го овладяла, но съм влизала във всички възможни дупки, в които може да се влезе, с идеята, че няма да позволя да пропадна до края. Просто исках да видя всичко.
И се гордея, че съм живяла по този начин, колкото и да не звучи като повод за гордост. Знам много добре какво искам, знам, че нищо не съм изпуснала, и сега мога да се радвам на относително спокойствие. Вече съм приключила с всякакви лични драми. Единствената драма е свързана с творческата част, в която всички те притискат кога ще има втора книга, пък ти още не си я написал. Но всичко останало, свързано с усещане за себе си, за семейство и така нататък, наистина успяваш да го сложиш в ред след едни бурни години и да се чувстваш добре.
Какви хора те провокират да ги вкараш в твоя история?
Странните хора. За мен едно от най-интересните неща в изкуството е, когато намериш нещо, което дори не си посмял да споделиш с близките си, понеже смяташ, че е ненормално и странно. Че никой друг не го прави. И изведнъж го виждаш някъде. Някой друг творец го е сложил! И ти става ясно, че явно много хора се чувстват по този начин.
Затова на мен по-странните хора са ми интересни – да мога някак да ги опозная, да разбера защо те се държат и разсъждават по този начин. Винаги в корена се оказва, че колкото и да са ти странни, всъщност имате много общи неща. За мен дори само да разбереш това, дава самочувствие за себе си, че не си луд, че всичко е нормално, всичко може да се приеме. Това, че има хора, които не го приемат е техен проблем, не твой. И това те прави много отворен към другите, защото знаеш, че колкото и да са ти странни, не се различавате кой знае колко.
Има ли момент, в който една твоя творба те напуска и заживява свой собствен живот?
Веднага с издаването. Аз така и не съм чела романа ми, откакто съм го издала. За мен той си живее абсолютно различен живот. Първо, аз вече не съм същият човек. Тогава съм била много по-наивна. Другото е, че ти влагаш едни неща, но читателят ги възприема по свой си начин, което е много хубаво. Аз например съм оставила отворен финал в книгата си и съм забелязала, че повечето читатели абсолютно не забелязват, че има повече от един начин [да завърши]. Някои решават, че е свършил по един начин, други по друг.
Какво те вдъхновява?
Хората най-вече. За съжаление, щастието не ме вдъхновява за писане, nо то ми дава спокойствие да мога да седна да го пиша. По-скоро тъжните периоди ме карат да пиша. Щастието ме вдъхновява да живея, за писане ме вдъхновяват тъжните неща.
