Един от слънчевите следобеди през изминалия дълъг уикенд прекарвам с най-добрия си приятел и кучето си на пейка при фонтаните на НДК. Има една определена локация на тези фонтани, която, както забелязваме, е истински „вървежна“ за селфита и снимки. Часове наред тя нито за миг не остава свободна, напротив – двойка след двойка се изрежда да се спре там, за да позира до шуртящите струи вода в няколко различни варианта на кадъра. Първо той снима нея, после тя фотографира него, накрая си правят и няколко селфита, заедно и поотделно, и си продължават по пътя. На няколко пъти става опашка от чакащи за снимка на фонтана.
Ние двамата си говорим за селфито – какъв е смисълът от него, и наистина ли се оказва, че най-интересната забележителност, когато се намираш на фонтан в слънчев ден, пред кулата в Пиза, до египетските пирамиди, на камила в Мароко, в квартал на Мексико, или на тясна сицилианска уличка, се оказва… физиономията ти, която сме виждали, и виждали, и виждали, и лайквали, и лайквали, и лайквали, с филтри и без филтри, с грим и без грим, обикновено от един и същи ъгъл, и в сходна гримаса. Перспективата, от която се харесваме най-много. Да не се лъжем, всички, които се снимаме, я имаме. Аз му признавам, че за мен причината да правя и качвам селфита понякога е любопитството каква реакция ще получат, желание за внимание, скука. Евтина форма на валидиране, чиято слабост съзнавам дори в моментите, когато ми се случва да я практикувам. Твърде далеч съм от мисълта, че хората се будят с жар в сърцето, тръпнейки дали днес ще видят камерата на телефона ми, отразена в слънчевите ми очила.
Разбира се, селфито си има свои жанрове. Съществуват селфита от галерии и музеи, селфи в театъра, когато искаме да демонстрираме култура. Селфита от протести, когато се нуждаем да покажем на някого колко сме социално ангажирани. Селфита от SPA хотели и луксозни ресторанти, когато пожелаем да манифестираме лъскав стандарт на живот. Селфита с гаджето в колата, с гаджето в асансьора, с гаджето в кухнята, с гаджето в неидентифицирано пространство – когато е време да докажем, че най-после сме го намерили това заветно гадже.
„И какво ще ти донесе лайкът на Теньо от Копривщица?“, пита моят приятел.
Той е един от малкото съвременни хора, които не могат да бъдат „столкнати“ в социалните медии или изобщо мрежата. А вярвайте ми, пробвала съм да го издиря, правя го спрямо всички интересни хора – guilty as charged. Няма профили в социалките, няма тагове, не знаем къде се храни, с кого излиза, какво мисли за поредната полусрутена къща, за чието събаряне ще публикуваме печален пост, а след три дни ще забравим, понеже имаме да страдаме публично за нещо ново. По съвременните мета-критерии „качвам, следователно съществувам“, той е г-н Никой, persona non grata. Измислен приятел, като онези, с които въображението ни ни избавяше от скуката, когато бяхме малки. Изпитвам особено силна симпатия към „нестолкваеми“ хора.
На въпроса му нямам адекватен отговор.
Нуждата от селфи, струва ми се, представлява дефицит на внимание, на самоувереност и на любов.
И, да, ще го харесат няколко десетки или стотици хора. Вашите ще сложат сърчице, ако не са ти обидени, че не гостуваш често – тогава само лайк. Братовчедите ще сложат „care“ реакция, ще турят коментар със стикер, ще пратят поздрави на майка ти и ще ахнат колко си пораснал/а, а си само на 42. Ще се включат и приятелите от университета, ей така механично, по навик, защото си ти. Разбира се, няма да минем без лайковете на всички, които искат да си легнат с теб, откакто се помните, и още повече, ще последва дежурното включване да се поинтересуват как си, добре ли си, нещо ново, някой път трябва да пием кафе. Колегата, дето твърдиш, че ти завижда, а всъщност повече ти на него/нея, ще подмине, освен ако не иска да покаже, че е над нещата – тогава ще удари един небрежен палец. Може би ще се надяваш как Виктор или Виктория, в които беше ненормално влюбен/а някога отдавна, ще си кажат „Тю, как сбърках, не трябваше да се разделям с това тъй хубаво момче/момиче, което излиза така чудесно на селфито от днес на прозореца, и от сряда пред входа, че и от миналата седмица, във фитнеса…. Наистина, никой друг не умее да изглежда еднакво на всякакъв фон както него/нея, трябва да се върна, дано ме иска още“. Ти я/го искаш още, ама нейсе, това ще си остане в мечтите ти, а в живота ще получиш изброените лайкове, плюс този на Теньо от Копривщица.
Когато си правим селфи, имаме да доказваме нещо – ето, че и ние сме точно толкова красиви, когато изберем точния от 73 кадъра с глътнати бузи и задържан въздух, след няколко филтъра и корекции на цветовете и светлината, колкото бяха моделите в списанията някога, когато се учехме какво е да си хубав, само че след дни работа с професионални фотографи и програми, и колкото днешните неразпознаваеми един от друг инфлуенсъри. Е, сега и ние пушим цигари Kent и ядем бонбонки Tik Tak.
Не можем да се сърдим само на себе си за тази си повърхностна и леко абсурдна нужда, нито да се обвиняваме твърде строго. Добре би било обаче да си даваме ясна сметка, че светът не възпитава никого в това да се харесва такъв, какъвто е, и това ражда у повечето хора необходимостта от перманентна краткотрайна валидация.
Да се харесваш, какъвто си, не е никак пазарно. (Как да ти продам лазерна епилация, ако не ти пречи да имаш косми по ръцете? Ами антиейдж козметика, ако не те е страх да остарееш?)
Нито ботокс, нито естетична хирургия и нови течения в носовете, нито слънцезащитни кремове, нито грим, нито фитнес добавки и чайове за отслабване (иначе казано, предизвикващи диария), нито нов гардероб за всеки сезон, нито продукти против остаряване, което се явява най-разпространеното визуално прегрешение на човека; нито нови модерни храни, защото през няколко години революционно откриваме, че старите модерни храни всъщност са не само вредни, но и основната причина да сме толкова пъпчиви, дебели и ужасяващи; нито всички методи за вечна епилация за цели две седмици; нито рисуване на човешка вежда във форма и дебелина, в която никоя човешка вежда никога, ама никога не е изглеждала; нито революционни методи за хидратация, които са далеч по-ефикасни от онази бабешка отживелица да пиеш достатъчно вода… нито нови телефони, с по-добри филтри за селфи.
Валидацията в социалните мрежи много помага за тези процеси.
Тя е най-краткият път да разбереш, че си твърде бял/а да идеш на плаж, твърде с целулит за клинче, твърде стар/а за къси панталони, твърде притежаващ мъжки цици за впита тениска, или, най-страшното – че, недай си боже, под прозрачната ти кожа личат точиците на местата, където някога си имал/а косъмче по тялото си, абе, изобщо твърде несъответстващ/а си, че да бъдеш харесван/а. твърде смотан/а, че да се приемаш, наслаждаваш на живота, забавляваш, живееш без показност. Недостатъчно готин/а и compliant за заветния лайк на въпросния Теньо. Ти дори не го познаваш, камо ли да ти пука за мнението му, но това мнение е твоята представителна извадка за самия теб – как стоиш, погледнат/а отстрани, средностатистически. Ако се вкараш в подобна матрица, ставаш тъжен и неуверен човек с безброй впечатляващи и напълно идентични селфита с ширпотребни лайкове, досущ като роли на Джони Деп във филми на Тим Бъртън. И толкова по-добре, тъжните хора купуват много скъпи процедури.
Докато с моя приятел обсъждаме всичко това и си разказваме един на друг кой какви комплекси на визуална тема е имал, преди да му писне на шапката и да реши просто да прилича на себе си, (което, впрочем, е предостатъчно), покрай фонтана минават бабка и старец, хванати под ръка. Мъжът е с бастун. Смеят се, не им пука, че така няма да им изпъкват скулите достатъчно. Имат бръчки и старчески петна по лицата – надали е от възрастта, сигурно просто не са се къпали в слънцезащитен крем по час и половина всяка сутрин. Тя му сочи някаква птица на близко дърво, спират се, гледат, обсъждат какъв вид е и полека-лека си продължават. Не спират да се снимат на модерното място на фонтана обаче. И никой не може да ме убеди, че тези двамата не са най-красивите в целия парк.
Вижте още:
„Колко си хубава така кльощава!“: 10+1 истории за стереотипите, които наследяваме от майките си
