Никога не съм оформяла веждите си. Естествената им форма ми харесва. Не изпитвах нужда да са тънки като въпросителна по времето, когато бях ученичка, а попфолкът диктуваше на всички така. Не изпитвах нужда да ги променям и когато станаха модерни максимално гъстите и дебели вежди. Едва наскоро, при това по случайност, научих какво означава микроблейдинг и изобщо не се заинтригувах.
Решението ми за този детайл от външния ми вид не е било породено от висока или дори реалистична самооценка, беше по-скоро изключение от общата ми дългогодишна мания, че трябва да изглеждам „както се очаква от мен“. Имах ниско самочувствие години наред и това си личеше най-вече в цялостното ми желание да се подчинявам на стандарти за външен вид. Веждите просто не принадлежаха към тези стандарти, така и не го усетих.
По времето на ниското самочувствие обаче, хората сякаш усещаха в поведението ми, че излъчвам неувереност и опитваха да се възползват нея, за да ме пропукат и засрамят. Веждите им даваха лесна причина за това.
В университета например имах приятелка, която обичаше да ме прекъсне по средата на разговор пред хора – докато разказвам история, докато споделям мнението си или просто казвам шега – за да заяви с нетърпящ възражение тон: „Лора, трябва да си оправиш веждите!“. Това не ме караше да тръгна да тичам за пинсета, само се чувствах смалена. Ставаше ми тъпо, млъквах, някой се засмиваше, друг – не, а разговорът продължаваше в различна посока от досегашната.
Задник, гърди, талия, нос, избор на дрехи… обичайните за обсъждане елементи от визията на всяка жена безброй пъти са ставали тема на разговор – за хора от компанията, за непознати, за родини, за мъже, които са имали или нямали интерес към мен. В повечето случаи тези коментари се представяха като доброжелателни, друг път не опитваха да скрият опита за уязвяване.
С времето започнах да се виждам много по-реално и да се харесвам много повече.
Забелязах, че подобен род реплики вече не могат да ме засегнат, защото просто не ме интересуваше какво хората извън мен мислят за външния ми вид. Успоредно с това забелязах и още нещо – коментарите, незаивисимо дали доброжелателни или откровено язвителни, също спряха.
С днешна дата, когато чувам нещо за вида си, обикновено е комплимент, а когато чувам нещо критично за себе си, обикновено е: „Лора, на тебе човек го е страх една дума накриво да ти каже!“.
Разликата ме наведе на едно очевидно наблюдение относно обсъждането на чуждия външен вид.
Приятелката ми не искаше аз да имам по-хубави вежди, искаше да млъкна и тя да има надмощие над мен в ситуацията. Поведението работеше, защото аз допусках да работи.
Наскоро, докато препрочитах един от любимите си романи – „Непосилната лекота на битието“ от Милан Кундера – се натъкнах на кратък сюжет в потвърждение на тази ми теза.
На коктейлно арт мероприятие домакинята си позволява да менторства публично своя гостенка художничка на тема „откъде е това колие, скъпа, махни го, грозно е, недей да го носиш“. После любимият Кундера разсъждава над причините за нейното поведение и достига го извода, че тя го прави, само за да покаже, че може да си го позволи спрямо другата жена.
Ако не ми харесва колието на някого, няма да си купя същото. Ако не ми допадат веждите му, ще взема различно решение как да изглеждат моите. Ако намирам нещо във външния му вид за опасно или вредно за самия него, ще попитам интересува ли се от мнението ми, при това насаме.
Обичайният случай обаче е другият.
Жена в компанията те дразни с присъствието си, изплъзва ти се, или пък усещаш състезание между нея и себе си. Значи бельото ѝ прозира под роклята, трябва да си епилира ръцете или трябва много да внимава дали ще си задържи килограмите. Мъж те дразни с поведението си, не искаш да те занимава, или пък много ти се иска да те занимаваше. Значи е плешив. И е нисък. И му е малък.
Те продават – продукти, процедури, заместващи механизми за щастие към потиснатия човек.
Свободният от предразсъдъци към другите и към себе си човек изпитват по-малка потребност да купува, просто защото не се намира в състояние на перманентна конкуренция и перманентно неудовлетворение. В едно здраво общество личните му избори и черти, които касаят само него, не са тема за разговор за никого, нито пък обратното.
А всъщност не е нужно едно и също да се харесва на всички. Нито би било възможно. Точно толкова просто е, колкото разликата между „това не е хубаво“ и „това на мен не ми харесва“.
Вижте още:
Колко е скъпо да бъдеш жена
