От малка винаги съм имала странна връзка с тялото си. Бях с леко наднормено тегло още от началното училище и за мен това значеше винаги да се чувствам като аутсайдер. Връстниците ми автоматично решаваха, че не съм добра в спортовете, въпреки че имах черен колан по айкидо, а и години наред ходех на танци и на плуване. Сравняваха ме със знаменитости с наднормено тегло, на които не приличам по нищо друго. Дори мои приятели не са ме канили на шопинг, защото заради размерите на дрехите не пазарувахме в едни и същи магазини.
Опитвала съм какви ли не модерни за времето си диети, процедури, медикаменти, тренировки – така и не отслабнах до заветния размер S, въпреки че в момента никой не би ме определил като дебела. След безброй посещения на лекари от различни области на медицината, в крайна сметка се оказа, че страдам от поликистозни яйчници и причината да не мога да отслабна твърде много е тази. След поставянето на диагнозата започнах назначената ми терапия и малко по малко и част от останалото ми излишно тегло. Не мога да скрия обаче, че тийнейджърските години, прекарани като човек с наднормено тегло, оставиха отпечатък върху мен. Както и някои вредни привички. Например – улавям се, че използвам мъжките погледи като средство за себеутвърждаване и че съм започнала да използвам вниманието на мъжете като средство да си наваксам липсващата самооценка.
Дали се чувствам секси, зависи от отношението на човека, към когото към момента изпитвам романтичен интерес.
Дали се възприемам като забавна, като приятна компания, като достойна за уважение, зависи от отношението на приятелите ми, и по-специално на приятелите от мъжки пол, към мен. Дали вярвам, че съм привлекателна или интересна, зависи от това дали виждам мъжете, с които се запознавам, да са заинтригувани от мен. В последно време се чувствам доста успешна по тези фронтове. През повечето време. Но невинаги е било така.
За да си повярвам, съм прекарвала часове наред в тренировки, ежедневно, и ядях само по веднъж в денонощието месеци наред, въпреки че на обективно ниво знам, че за метаболизма е важно редовното хранене. Търсила съм и случайни онлайн връзки, само за да получа валидация отстрани. С времето вече усещах, че мъжете и приятелките ми вече са започнали да ме възприемат като привлекателен човек и съответно като една от тях, продължавах да се стремя да не бъда себе си. Всичко излезе наяве преди две години, когато човекът, с когото тогава имах сериозна връзка, взе решение, че не може да поеме ангажимент въпреки редицата промени в себе си, които бях правила години наред, за да стана „достойна“ в собствените си очи за неговото внимание и за неговата любов.
Такава е тъжната, но не и необичайна реалност на хората с тегло над приеманото за идеално.
Днес все повече и повече жени разкриват битките със себе си и с отношението на обществото, които са претърпели, докато са били с наднормено тегло, както и коварните начини, по които мъжкият поглед е повлиял на самооценката им.
Желанието за получаване на утвърждение, което идва отвън, се засилва, когато сме отхвърлени, и по явни, и по скрити начини. За мен беше трудно да се справя с отхвърлянето от моята дългогодишна връзка. Това ме накара да разбера, че реално предавам себе си, когато се опитвам да се променя заради мъж. Но прозрях и нещо по-дълбоко: че продължавам да търся мъжко утвърждаване, дори и по начини, които уважащата себе си жена категорично не приема и им се противи, а аз самата обективно също не просто не толерирам, но даже и презирам. Като да ме заглеждат по улицата, да ме почерпят коктейл и да ми досаждат с нежелано внимание в бар, да ме столкват в социалните мрежи, да ми подвикват. Знам, че някои от тези поведения представляват микроагресия и всъщност са обидни за жените. И работя да се измъкна от шаблона на този мисловен процес, защото съм наясно, че свеждам себе си до обективизиране.
Всъщност, отдавайки такова значение на мъжкото внимание, включително на неприемливото такова, аз признавам, че утвърждавам същия модел на мислене, който ме е наранил на първо място. Утвърждавам мизогинията и стереотипите за външен вид.
Докато не мога да вляза в магазин за стандартни размери и да не бъда насочена към отделна секция или даже към друг магазин, за да намеря дрехи, няма да се почувствам, че се вписвам. Докато не видя повече плюс сайз жени в медиите и киното, които не са просто забавния второстепенен герой в компаниятата на протагонистите, все така ще се чувствам като аутсайдер. В момента съм изключително доволна от живота си и имам подкрепящ човек до себе си, който ме възприема като много красива, но винаги остава усещането, че аз не съм една от другите. И че може би щях да бъда, ако имаше по-малко от мен.
*По материал на Кейтлин Кефаи, публикуван от Fashionjournal.com.
Вижте още:
