Случвало ли ти се е да забележиш, че никой от приятелите ти не ти се възхищава достатъчно? Че нито един от хората, с които излизаш, не е достатъчно добър за теб и не отговаря на целия ти списък с критерии? Случвало ли ти се е на работа да не харесат някоя твоя гениална идея? Както и на следващата работа? И на по-следващата? Родителите ти да имат наглостта да ти кажат, че грешиш с някои от житейските си избори? Да няма социална среда изцяло по вкуса ти? Да не можеш да се задържиш на едно място, защото всички тези места все се оказват толкова ужасни? Близките ти да те напускат един през друг, без ти да имаш абсолютно никаква вина?
Не, тук не е WS Teleshop и това не е магическа рецепта как да се справиш с всички тези гадни и несправедливи хора в живота си, само ако загрееш революционната ни хранителна добавка от пчелно млечице в тиган от първокачествен алуминий в най-късия ден от годината по залез, едва срещу 99.99 лв. и единствено ако поръчаш само сега.
Ние, милениалите, сме поколение, възпитано от свободите си и от медиите непрекъснато да се самоусъвършенстваме и да търсим идеалните варианти за себе си във всяко едно отношение. Под „самоуъсъвършенстване“ обаче много често се има предвид благовидна маска за това да не виждаме по-далеч от себе си, да смятаме, че всички ни дължат нещо и да проявяваме все повече и повече егоизъм. Не намирам егоизма за нещо лошо, между другото. Той е крайно нужен – няма как да помислим адекватно за другите, ако ние самите сме тотално наникъде със себе си и ако непрекъснато позволяваме личните ни граници да бъдат нарушавани в името на някого и нещо.
Не одобрявам, че предишните поколения са възпитавани на волско търпение – всякакво отношение, всякаква връзка, всякаква работа, само и само да я има. Да се погрижиш за себе си? Лигавщина. Някой друг да е виновен спрямо тебе? Абсурд. Психично и емоционално здраве? Абе, като ти плесна два зад врата!
Не одобрявам обаче и съвременната претенциозност и придирчивост във всяко едно отношение и този култ към личността, но не коя да е, а собствената – независимо дали е замаскиран зад някакви благовидни претексти или си е съвсем откровен. Онова „Помни, че си смъртен“, познато от латинския, често изглежда да има нужда да се преформулира в „Помни, че не си идеален“ и да се повтаря на ставане и на лягане на една огромна част от нас – винаги правите, винаги ощетените, винаги осъждащите.
Забелязали ли сте колко често ни учат да търсим грешки и причини винаги у другите? Дори и медиите, дори и тази, ще ви предложат много на брой текстове, тип „12 червени флага, че той не става за сериозна връзка“, „7 червени флага, че вашите не са те гушкали достатъчно“, „18 червени флага, че приятелите те използват“, „Червените флагове, че това не е нашата работа“, „Как да открием червените флагове в поведението на колегите си“, „Червените флагове, които вашите трябваше да забележат у твоите учители, които така и не разбраха самородния ти гений“…
Ако сте фенове на мотивационната литература – аз никак не съм, но съм прелиствала у познати – в нея са изписани хиляди страници на тема колко са ни виновни другите, какво не са направили за нас, с кое са ни наранили, как са ни пренебрегнали, как да се пазим от тях, как да не правим компромиси, как да не позволяваме никой да не припарва до личните ни граници (това последното понякога звучи все едно Валери Симеонов и Доналд Тръмп са го писали в колаборация).
Имам новина и тя не е хубава: Ако всички са ти винаги виновни, ти си, да си знаеш.
Както е известно, на кривата комета космосът ѝ пречи. Или, както баща ми обича да цитира Светото писание понякога: „И защо виждаш сламката в окото на брат си, а не забелязваш гредата в своето око?“. Защо вярно? Ами ако червеният флаг си ти?
Напускали ли са те без обяснение повече от трима твои приятели? Не, не са те – или си ти, или е подборът ти на хора.
Напускал ли си без обяснение приятелите си? Ами, задник си, това е единственото нужно обяснение.
Имаш ли „близки“, които си държиш на бързо набиране, защото си даваш сметка, че те обичат и ще откликнат веднага, та да си ги търсиш, когато ти е скучно, вързали са ти тенекия или нямаш други занимания? Дано им поникне самоуважение и другия път да не ти вдигнат.
Обичаш ли някакви хора, които ти звънят, само когато си нямат друга работа, ама на тебе именно те са ти мега важни? Браво, много хубаво се цениш, как по-различно очакваш да те ценят другите?!
Омръзва ли ти твърде бързо почти всяка нова среда, защото всички хора там са скучни и не те разбират и си говорят по теми, които не те вълнуват, и даже ходят не на местата, където те си избрал? Сигурно не е лесно да си най-интересният човек на земята.
Използваш ли чувствата, страховете и слабостите на другите, за да ги засегнеш, или за да поискаш от тях нещо, което ще направят за теб на емоционална основа?
Проявяваш ли смайваща некоректност при правене на уговорки – като неотиване при приятели, които те чакат; неизпълнено обещание да звъннеш; оставяне човек цял ден да те чака да решиш дали, кога и какво ти се прави? Това, че още те търпят, не значи, че е вечно.
Налага ли се, когато те помолят нещо и обещаеш да го свършиш, да ти го напомнят поне пет пъти, докато ти накрая се ядосаш, че само ти повтарят и ти се месят в личните граници?
Често ли използваш израза „аз съм си такъв“ за оправдание на всичко и за край на разговора?
Търсиш ли близките си, само когато имаш нужда да се похвалиш или оплачеш от нещо?
Мълчиш ли като ръб по темите, които са ти неудобни, с идеята някой да се сети сам каквото всъщност имаш да му казваш?
Смяташ ли, че е голямо унижение и, разбира се, нарушаване на пресветите ти лични граници, да кажеш „благодаря“ или „извинявай“?
Имаш ли навика да се обидиш, че някой ти се е обидил, вместо да се поинтересуваш защо?
Наказваш ли близките си със студено отношение за наглостта им да не са перфектни по твоята скáла, докато не се „поправят“?
Вярваш ли избирателно само в положителната обратна връзка по отношение на себе си?
Убеждаваш ли другите как всъщност се чувстват?
Мислиш ли, че близките ти са се съюзили против тебе, за не те уважават, да те пренебрегват?
Приемаш ли чуждото различно мнение като незачитане към собствената ти личност?
Намираш ли себе си за емпатичен, жертвоготовен, храбър и изобщо прекрасен човек, обаче по някаква несправедлива причина близките ти да намират, че ги третираш зле?
Оказва ли се непрекъснато, че няма достатъчно престижна, вълнуваща и социално значима работа за личност като тебе?
Чакаш ли в разговор другите да млъкнат най-после, че да дойде време ти да си кажеш?
Вашите, късметът, училището и вселенската конспирация ли са виновни за всичко?
Търсиш ли навсякъде червени флагове?
Виж се в огледалото, там има един голям такъв.
Вижте още:
