„Жив няма да си го вземете оттук“

| от Хрис Караиванова |

Години наред не исках да разказвам тази история. Защото е тъжна, гадна и донякъде едностранчива. Защото създава лош имидж на едно съсловие, което не е съставено само от индивиди като описаните по-долу. Обаче е реална и пълнокръвна история, която след последния случай в „Пирогов“, аз искам да прочетете.

В един студен януарски ден в началото на 2007 г. дядо ми изпадна в безсъзнание. За няколко години вече имаше два прекарани инсулта и състоянието му беше нестабилно. Не беше парализиран, но ходеше бавно и трудно, а мислите му бяха започнали да се връщат в миналото, където царуват спомените.

Прибирайки се вечерта, вкъщи ме посрещна суматохата на баба ми и майка ми, които чакаха да дойде линейка. Дядо ми ту беше в съзнание, ту го губеше. Не беше в състояние да ни каже точно какво му е, боли ли го нещо. Подозирахме, че е прекарал трети инсулт, но чакахме лекарите да уточнят случилото се.

След двайсет минути линейката дойде и двете с майка ми се качихме в нея, за да сме до дядо. Тръгнахме към „Пирогов“ с включена сирена и светлини. На входа на болницата ни посрещна медицинско лице, което не се представи. След като разбра, че пациентът е на 83 години, лекарят веднага заключи, че този случай не е за тях и отказа да приеме носилката с човека вътре. С майка ми още не можехме да проумеем какво се случва, когато медикът вече се беше прибрал в сградата, а линейката, екипът й и нашето семейство стояхме неразбиращи в студа.

Тръгнахме към Пета градска болница, а часът отиваше към полунощ. Пред входа отново имахме посрещач, който беше силно изнервен от новината, че от „Пирогов“ са ни пренасочили към тяхното лечебно заведение. Лекарят изкоментира практиката на колегите си да отпращат спешни случаи, когато става дума за възрастни хора, но видимо не изглеждаше доволен, че сега те трябва да се занимават със случая. Сякаш това им е работата, нали.

Дежурният предположи, че дядо ми има сърдечни проблеми, въпреки че той никога, ама никога не е имал такива оплаквания. Беше направена кардиограма, която не показа никакви отклонения, но пациентът оставаше все така неконтактен. На преден план изплува диагнозата „пневмония“ – редовно предположение при тежко и неустановено състояние на стар човек.

Вече беше около 1 през нощта, а екипът на Пета градска болница всякак опитваше да отклони дядо ми от приемането му при тях. Дежурният лекар предложи да го върнем с нас вкъщи, защото те няма какво да направят за него. Всъщност, не се бяха и опитали.

Току-що един лекар ни беше казал, че трябва да вземем дядо ми вкъщи, където да гледаме как умира пред очите ни. Няма да обяснявам колко неприемливо беше това предложение за нас. Мозъкът ми отказваше дори да разиграе мислено такъв развой на нещата, а тялото ми зачака пред вратата на „медика“.

В един момент вратата се отвори отвътре и майка ми успя да нахлуе в стаята. След малко я последвах и аз. Вътре лекарят продължаваше да ни обяснява, че не могат да осигурят легло за дядо ми, но на въпроса дали щеше да постъпи така със собствените си родители, си замълча. Замълча и когато беше заплашен с ТВ екип на БНТ, чиито дългогодишен кадър е майка ми. После каза репликата, която никога няма да забравя:

„Добре! Ще го приемем, но вие жив няма да си го вземете оттук!“

На петия ден от постъпването си в болницата, дядо ми почина. Беше дошъл на себе си, хранеше се и беше контактен, но нямаше изяснена диагноза. От епикризата нищо не стана ясно.

В сутринта на 10 януари на домашния ни телефон се обади циганинът, който лежа в стая с дядо ми. Той ни съобщи, че дядо е починал по-рано същата сутрин. Нямаше обаждане от болницата.

Тази история е не само историята на дядо ми, който беше добър човек. Това са много, много други такива истории, които заслужават да бъдат разказани. Трябва да се говори и за доброто, и за лошото. Трябва да се благодари, но трябва и да се критикува, понякога и да се осъжда. Трябва да се знае, че сред циганите има свестни и човечни хора, има и долни крадци. Сред лекарите има прекрасни, компетентни и добросъвестни професионалисти, има и такива, които не заслужават дори да ги напсуваш.

Трябва да се говори, да се помни, да се действа. Защото всеки може да попадне в Пета градска болница в малките часове на нощта.

 
 


Повече информация Виж всички