Минава ли седмица без да научим за пореден случай на жестоко посегателство над животно, обикновено довело до отнемането на живота му, или поне до трайното му физическо и психическо увреждане? За разпръскване на отрова под нова изобретателна форма в даден квартал? За изоставено, изхвърлено на боклука в чувал, завързано на километри от най-близкото населено място, куче? За незаконна търговия с домашни любимци? За противозаконно използване на животни за разплод или боеве?
Ако ти самият си стопанин и членуваш в групи, свързани с любовта към животните или с взаимопомощта при изгубване на домашен любимец, подобни смразяващи вести достигат до теб почти ежедневно. Дотолкова, че лично аз вече ограничих информацията от повечето от групите, в които членувам, защото ми е трудно издържа на безсилието, което човек изпитва в подобни ситуации. Защото те са толкова много, че нямаш физическата възможност да помогнеш на всеки. А и понякога пострадалото животно вече е отвъд всяка помощ.
Ако пък не проявяваш личен интерес към четириногите ни приятели, научаваш само отбраната от новините най-кошмарно-сензационна информация. Като тази за кучето, изхвърлено от своя собственик от шестия етаж преди дни поради тежкото си прегрешение да се изходи на дивана. Цъкаш с език, или пускаш сълза, става ти гнусно и скверно, после, разбира се, продължаваш с вечерята си, защото вече си болезнено свикнал с новините, а и си имаш триста други проблеми.
И това дори е човечната реакция.
Има и една друга, която, отново благодарение на социалните медии, където всеки се чувства анонимно свободен да изсипе безнаказано цялата грозота, която е неспособен да задържи в себе си, изглежда по-разпространена, по-масова. Съществуват похвални коментари и предложения за съдействие на разпръскващите отрова, ехиден присмех към „кучкарите“, арогантни реплики за превъзходството на човека, обичайни въпроси: „Е, това ли е най-важното, ами пенсиите, ами осигуровките, ами пътищата, ами баба ми?“ и реваншистка радост на хора, които преди 32 години са били ухапани от нечие тенденциозно възпитано в агресия куче по вина на полувменяем собственик и поради това днес вярват, че всички кучета заслужават отмъщение свише.
Представете си, между другото, колко абсурдно и логическо необосновано би прозвучало, ако при жестоко убийство на човек, някой каже: „Е, да, но Хитлер също е бил човек, значи всички хора заслужават да страдат и умират.“ На подобни реакции обикновено се отговаря с аргумент, който се приема за железен – че лице, което е способно днес да извърши дотолкова лишено от всяка човещина деяние спрямо беззащитно и невинно животно, вероятно не би се спряло утре да извърши същото спрямо дете или изобщо беззащитен и невинен човек. В някои случаи това е истина, а в други – не. Макар и задвижвани от редица общи подбуди, насилниците действат по своя собствена индивидуална мотивация и ако това не беше така, щяхме да сме разрешили проблема с престъпността генерално и преди векове. Освен това контрааргументът сам по себе си съдържа доза арогантност. На практика той казва: „Махай ги животните, ами ако тоя направи нещо на хората?“ и омаловажава едни животи за сметка на други по модела на стария расистки виц за бащата от Южните щати, който наказва детето си, защото „днес застреля тъмнокож, утре ще вземе и цигара да запали“, само че не на шега, а напълно сериозно. А и справедливостта не следва да работи с предположения, а на базата на факти. Насилието, извършено спрямо животно, е факт. Грозен и недостоен факт, разклащащ устоите на хуманната човешка природа. Факт, който се е проявил днес. В обективната реалност, а не в личните ни страхове за нещата, които намираме за по-съществени и важни.
Човешката изобретателност при извършването на зло може да бъде изненадваща и плашеща в своя садизъм.
Не искам да навлизам във всички фрапантни примери, за които мога да се сетя веднага и които, признавам, надхвърлят неколкократно и най-кошмарното ми въображение. Девиацията на човешкото поведение се проявява и в най-развитите общества, за които тук понякога се питаме наполовина на шега, наполовина на истина как ще ги стигнем. Дори и при най-успешната политика на превенция, пълно изкореняване на престъпната нагласа и мисъл надали може да съществува, поне не и извън сферата на утопичните идеи. Това, което прави разликата между просветената и провалената човешка цивилизованост, е реакцията на обществото спрямо извършена злина.
Тук ние се проваляме с гръм и трясък.
На закрилниците на животните у нас се гледа най-вече като на шепа смахнати кучкари или биват идентифицирани с противоречиви про-веган пърформанси по Витошка. Значението на този ни човешки провал не се ограничава до самочувствието ни на успешни индивиди. Напротив, то е съществено за потенциалния извършител на жестокост и агресия. Освен усещането за обществено одобрение и подкрепа, деецът се радва и на самонадеяното чувство за безнаказаност. Тези два фактора му пречат да види собствената си постъпка като недопустима и осъдителна.
Какво всъщност се случва в законов план и защо един извършител на престъпление срещу животно може да бъде почти стопроцентово сигурен, че няма да изтърпи нищо повече от ненавистта на шепа непознати?
От 2011 г. насам, Наказателният кодекс въздига в престъпление проявената жестокост към гръбначно животно, която довежда до неговата противозаконна смърт, тежко или трайно увреждане. Предвидените наказания са лишаване от свобода до три години и глоба от хиляда до пет хиляди лева. За квалифицирания състав на престъплението, тоест ако то е извършено повторно; от лице, което осъществява дейност или професия, свързана с отглеждане на животни или полагане на грижи за тях; по начин или със средства, опасни за живота на хора или животни, по особено мъчителен начин за животното или с особена жестокост; или на публично място или в присъствието на малолетно или непълнолетно лице – законът предвижда една до три години лишаване от свобода и глоба от две хиляди до пет хиляди лева.
Макар и да е в унисон с Европейската конвенция за защита на животните компаньони, самото приемане на тази законова промяна преди десет години всъщност се дължи единствено на безотказните усилия, протести и кампании на природозащитници у нас, и на петиция, подписана от близо 30 000 българи от страната и чужбина. Не звучи особено впечатляващо на фона на седем милиона души. До онзи момент, насилието над животни подлежи на административна санкция или попада в обхвата на престъпление хулиганство и съответно е още по-леко наказуемо. И досега, редица правни умове, между които и някогашният ми преподавател по наказателно право, защитават тезата, че законовият текст е лобистки и излишен, тъй като деянията, извършени спрямо животни, не представляват нещо различно от хулиганска проява, от рода например на това да изрисуваш политическото си послание върху Паметника на съветската армия, да правиш секс в паркиран на оживено място лек автомобил, или просто да облекчиш биологичните си нужди на открито. Толкова по повод общественото одобрение.
Пак да се радваме, че има и толкова, би си казал човек, все е нещо, дава някакво начало.
Дотук добре, но тази разпоредба не работи.
За умишлени престъпления, наказуеми с до три години лишаване от свобода, Наказателният кодекс предвижда освобождаване от наказателна отговорност и замяна наказанието с административна санкция, тоест заплащане на сума в размер до пет хиляди лева, стига деецът вече да не е осъждан за престъпление от общ характер или освобождаване по този ред, и да е заплатил причинените с престъплението имуществени вреди. Ако все пак някоя от тези предпоставки за освобождаване от наказателна отговорност не е налице, по преценка на съда може да бъде приложен институтът на условното осъждане – ако деецът вече не е бил осъждан на лишаване от свобода за престъпление от общ характер и ако съдът намери, че за постигане целите на наказанието и преди всичко за поправянето на осъдения не е наложително да изтърпи наказанието.
На практика, при извършването на убийство на животно, всяка от страните в потенциалния съдебен процес участва в него със съзнанието, че няма да се случи нищо повече от евентуалното заплащане на определена парична сума.
Такава беше и развръзката и на двата случая на убийства на домашни любимци на мои близки. Основният смисъл от наказателното правораздаване не е реваншизмът, отмъщението, нито налагането на безсмислено тежки наказания, а превенцията и изпращането на институционализирано послание за това кои деяния в едно общество са недопустими, а понасянето на отговорност за тях е неотклонно . Но не мисля, че така формулираното законодателство изпраща подобно послание, а напротив – дава още един повод за бездействия на компетентни органи, тоест полицията, въпреки наличието на „утвърдена процедура за незабавно реагиране” при сигнали за престъпления срещу животни, както и на 523 оперативни и разследващи полицаи в страната, които да се изпращат за „предотвратяване, пресичане, разкриване и разследване на престъпления“ по разглежданите състави.
Друг правен абсурд, за който сама никога не бих се сетила, е че принципно сигналите от свидетели на нехуманно отношение към животни се подават в… Агенцията по безопасност на храните.
А поводи за подобни сигнали не липсват, дори във връзка с условията на иначе лицензираните развъдници или тесните витрини, от които немалко от нас сме взели собствените си домашни любимци. И само ние си знаем доколко отговарят на благопожеланията от Закона за защита на животните, особено в частта за „ненарушаване на принципа на добрата практика по отглеждане на животни, когато това води до вредни последици за здравето им, излагане в магазини, или излагането им на температурни или други неблагоприятни атмосферни влияния, недостиг на кислород или ограничаване на свободното им движение, които им причиняват болка, страдание, увреждане или стрес“.
На практика, закрилата на животните у нас не е нищо повече от серия лични битки, проведени от неголям брой хора, готови с времето, нервите, финансите, търпението и най-вече любовта си да ги доведат до край и да бъдат подготвени, че те невинаги ще завършат успешно.
„Присмехулниците не правят нищо друго, освен да пеят и да ни радват. Те не нападат градината, не правят гнезда в царевицата, те не правят нищо друго, освен да изливат сърцата си в песни за нас. Затова е грях да убиеш присмехулник“, твърди в едноименния си роман Харпър Ли. „Обичайте животните: тям Бог е дал начало на мисъл и радост безметежна. Не я бунтувайте, не ги мъчете, не им отнемайте радостта, не се противете на мисълта Божия“, пише и Достоевски в „Братя Карамазови“.
Може би от години насам законодателите ни не четат Харпър Ли или Достоевски. И може би, ако го правеха, обществото ни нямаше да е дотолкова блокирано от неразрешени належащи проблеми, че да питаме „това ли е най-важното“, когато става дума за насилие над животни. А може би, ако самите ние не разсъждавахме така, и законодателите ни щяха да са други.
Казваме, че кучето е най-добрият приятел на човека. Имаме ли обаче основание да твърдим, че човекът е най-добрият приятел на кучето?
Още от Лора Младенова:
