Аз съм човекът, който седи на пейка в парка и си мисли, че ако още едно хлапе го цапардоса по главата с топка и после му се изплези, вместо да се извини, ще му откъсне главата.
Аз съм пътникът на 12С, на когото никак не му е забавно, че предозиралото със захарни изделия хлапе на седалката зад него рита неговата с отривисти движения в продължение на два безкрайно дълги часа.
Аз съм обядващият в ресторанта, който не вижда „ангели“ и „съкровища“ в петгодишните на съседната маса, а развъдници на бактерии и кранчета за източване финансите и нервите на родителите им.
Но аз съм и този човек, който лицемерно лайква снимки на приятелски деца, позиращи със светещ меч, пръст в носа или сладолед, който учтиво отклонява покана да гушне нечие бебе, понеже все едно му правят услуга, и който още по-учтиво замълчава, когато трябва да оцени с „Браво!“ някое върхово детско постижение като броене до десет на английски, рисунка с куче, дърво и човек и казване на стихче.
С две думи, или по-точно 14: аз съм човек, който не харесва деца, но никога не би си го признал.
Забелязали ли сте, че всеки път, когато някой изрече, волно или невилно, сатанинските думи „Не мисля, че децата са сладки“, веднага настъпва осъдително мълчание? Или в най-добрия случай присъстващите се правят, че не са ви чули, обаче мислено вече са ви поставили в списъка си на „хора, на които нещо им има“.
Защото да заявиш антипатията си към децата е все едно насред агитка на ЦСКА да почнеш да викаш за „Левски“.
Наред с произнасянето на „бомба“ по време на полет или употребата на неполиткоректен термин по отношение на някоя етническа група в или извън нейно присъствие, фразата „Не харесвам деца“ се е превърнала в едно от най-осъдителните езикови табута на нашето време. Въпреки че, реално погледнато, тя нито цели да обиди някоя обществена група или конкретен човек, нито пък е сигнал за потенциална опасност, „Не харесвам деца“ е своего рода бомба, която, взривявайки се, причинява на носителя си малка социална смърт.
Представата за децата като най-голямото постижение в нечий живот е толкова натрапчива, повсеместна и не на последно място исторически обусловена, че рано или късно застига дори най-самоуверените и успешни хора, които са изградили за себе си един щастлив живот без деца в него. Човек неизменно попада в капана на съмнението и започва да се чуди дали пък наистина му има нещо. Някакъв хормонален дисбаланс? Или психическо разстройство, което още си няма медицинско наименование? Или просто през цялото време собствената му преценка е била погрешна и той не е този, за когото се смята, а е самодоволният, жалък егоист с празен живот, какъвто е в очите на другите? Щом една Дженифър Анистън си позволиха да разкостят през годините, задето е избрала кариерата пред потомството, пък тя чак като влезе в менопаузата тръгна да се обяснява, че всъщност не било така, а онака, какво остава за мен, обикновения детемразец?…
Всъщност сега като се замисля, мъжете, които не обичат и не искат да имат деца, винаги минават по тънката лайсна.
Обществото сякаш е склонно да им прости това „отклонение от нормата“, понеже, нали, мъже са все пак – не им е толкова дълбоко закодирано в генома да изпитват физическа и емоционална нужда да се снимат за Instagram, облечени в бяла, ефирна роба, подчертаваща силно бременния им корем. Ако обаче си жена и установиш, че не носиш майчинското в себе си, се озоваваш на везната на преценката. Тази везна обаче е само с едно блюдо и затова натежава винаги на едната страна – страната на неразбирането, отхвърлянето и категоричното заявяване, че ти си пу̀, извън играта.
Вижте още: Яйчниковият резерв на жените ли се изчерпва или нещо друго?
Заклеймяването на някого като лош човек и прекалкулирането на положителните му личностни качества в негативни такива, само защото е заявил или е показал с действията си, че не харесва деца, е също толкова абсурдно, колкото и твърдението, че всеки, който има деца, е добър човек. Всъщност хората, избрали да са бездетни не поради здравословни, а по други причини, са много по-отговорни и разумни, отколкото тези, които са се възпроизвели, но тайно считат родителството за досадно, а децата си – за непоносимо бреме. Защото от новините по телевизията сме се убедили нееднократно, че всъщност има много такива случаи, при които винаги децата са пострадалата страна.
Друг е въпросът, че не всички хора с деца харесват децата по принцип.
Приятелката ми Марето например, която е майка на две момичета, които безкрайно обича и обгрижва, никога не излиза с други майки. Питам я защо, а тя вика: „Щото ми иде да ги фрасна като заговорят за техните лайненца в първо лице, множествено число“. Освен това Марето избягва места, които представляват съсредототчие на семейства с бебешки колички и хлапета, неспиращи да реват, понеже искат или на надуваемия дворец, или още снакс и ко̀ла, или защото все не им се удава да смачкат с крак главата на преминаващ гълъб.
Проблемът с неприемането на хората, които не харесват деца, идва всъщност от погрешното интерпретиране на демократичния постулат „На вкус и на цвет товарищей нет“. А нехаресването на деца или по-скоро избягването на тяхната компания, е също толкова проява на личен вкус, колкото и предпочитането на крими-трилъри пред романтични комедии или на вино пред бира.
И си представям само каква всеобща гадост би настанала, ако един ден, по някакви неземни и нелогични стечения на обстоятелствата, във фраза табу се превърне например „Не харесвам брюкселско зеле“…
Седя в автобуса по линия 10 към моята си квартира в копенхагенския квартал Валбю и се правя, че чета книжка. Но всъщност наблюдавам двойката 14-годишни влюбени, които седят на срещуположната двойна седалка. Той прилича на младия Ди Каприо, само че по-рус – изглежда чист и спретнат, има фасети, които лъсват чаровно всеки път, щом се усмихне. Тя го дава леко лошо момиче – носи огромни обици халки, на които спокойно може да се полюшва какаду, а бейзболната шапка, нахлупила ниско над очите си, носи привокативния надпис „Send Nudes, Please!“. Пипат се и се целуват умерено – все пак са в градския транспорт. Играят го възрастни. Отговорни. Възпитани. Но дори да не беше акнето по брадичката, от сто километра си личи, че все още са деца. Улавям се, че не ме дразнят и даже се умилявам от младата им любов. Защото и аз съм била такава, макар и в едно анахронично в много отношения минало свършено време.
Във времето, когато не само в песните на Rolling Stones нямаше абсурдни табута…
Вижте още:
