Защо ми е тъжно за момичетата, които се женят преди 30?

| от MamaMia, по Vogue |

Може и да не приличам на щастлива младоженка, когато казвам това, но всеки път щом видя някоя 20-годишна жена да се връща от ваканция с онзи блясък в очите и пръстен на лявата ръка, част от мен страда за нея. „Все пак е едва на 25“, мисля си, докато й пожелавам всичко най-хубаво. Може би имам този инстинкт, въпреки южняшките ми корени, защото съм от Ню Йорк, а нюйоркчанките не се женят на 25. Може и да съм назадничава.

Естествено не мога да обобщавам, тъй като познавам много щастливо женени и независими приятелки, които се венчаха на млада възраст. Самата аз работя при такава – Даян фон Фюрстенберг*, която се е оженила на 22 – за принц.

След сватбата на Даян, противно на сценария, в нея се заражда желанието за нещо повече от „и заживели дълго и щастливо“ – желание за собствена самоличност, такава която прехвърля границите на брака и майчинството. Както самата тя казва: „Обикновено приказката свършва щом момичето се жени за принца. Моята обаче започна чак след като бракът беше приключил.“

Моята приказка също не следваше обичайния сюжет.

Сгодих се на 24. А съвсем наскоро се ожених – на 33. Така че знам каква разлика може да донесе малко време.

На 24 нямах никаква кариера, само пишех в дневника си и пращах текстове в секцията за „Дома и градината“ в местния вестник. Постоянният ми доход идваше от родителите на годеника ми, заедно с няколко препоръки как да живеем животите си. Имахме куче, къща недалеч от плажа и дървена ограда, оплетена с жасмин. Седмицата преди да ми предложи (във Флоренция, на маса гледаща към река Арно) му казах, че не съм готова. „Не отиваме във Флоренция само за да ми предложиш, нали?“ попитах го. Той се изсмя и отговори: „Не, не отиваме във Флоренция, за да ти предложа.“

Оказа се обаче, че отиваме във Флоренция точно за това. И аз казах „да“, когато трябваше да кажа „не“, но някак нито едно от двете не беше моят избор. Изведнъж се сдобих с годеник, рокля и дата – всички неща, които би трябвало да искам. Но далеч не бях мечтаната младоженка.

Вместо да преследвам мечтата си да стана писател, ходех на вечерен курс, който ме подготвяше да стана брокер на недвижими имоти. Повтарящият се кошмар от това време включваше мен, чистеща с прахосмукачка в ушит по поръчка костюм, червено червило и оформена прическа в стил Анет Бенинг в „Американски прелести“.

След един такъв кошмарен сън, помня как най-добрата ми приятелка ми се обади от Ню Йорк и ми каза, дърпайки от цигарата си, как е стояла будна цяла нощ заради мистериозния непознат, когото срещнала на парти в СоХо*. А аз боядисвах первазите в гостната.

Виждах как 20-те ми години отлитат заедно с изпаренията от боя. Хората, които трябваше да срещна; сладките грешки, които трябваше да направя, дори жената, която трябваше да бъда. Чувствах се сякаш целият ми живот може да мине, сцена по сцена, на филмова лента, която ще остане непрожектирана.

И въпреки това, не правех нищо. От страх или от любов, от плашливост или от чувство за дълг, можех да продължа напред. Сега се смятам за късметлийка, че тогава той прояви куража да прекрати всичко. Сега виждам как потисканото желание за друг живот е бълбукало под повърхността, как съм разширявала границите, за да пробвам дали нещо ще ме ухапе. И той го направи.

Една неделя през февруари ми каза, че е прибързал прекалено, че ние не искаме същите неща. Трябвало да продължи напред, сам. Опаковах всичко, което притежавах, и се преместих в Ню Йорк Сити. Бях с разбито сърце, но бях свободна.

Сега знам, че 20-те са постоянна битка между свободата и сигурността, любовта и независимостта. Тогава виждах брака само като редица неща, от които се отказвам: самоличността, която исках да имам, свободата, кариерата, шансът да пия мартини и да работя за лъскаво списание и да, да се целувам цяла нощ с мистериозен непознат. Тази представа може и да е била вдъхновена от бляскавия живот, който приятелите ми водеха. И също така резултат от прекалено оптимистично възприемане на биографията на Труман Капоти от Джералд Кларк. Каквото и да е – аз бях права.

Сега вече гледам на брака като неща, които съм получила: партньор, любовник, най-добър приятел, мъж, който винаги закача чадър на дръжката на врата, когато вали, и обещава никога повече да не ми се налага да целувам непознати.

Това е разликата, която едно десетилетие прави. Това е разликата между страха и сигурността, между подходящия и неподходящия човек, между края на нещо и началото на нещо друго.

*Даян фон Фюрстенберг – световноизвестен моден дизайнер от белгийски произход

*СоХо – квартал в Ню Йорк

 
 


Повече информация Виж всички