Внимание! Приятели без граници

| от Марина Стоименова |

„Българите обичаме да си бъркаме в душите. И колкото повече се ровим там, толкова по-близки си се чувстваме“. Това откровение дойде от моя приятелка една лятна морска вечер преди пандемията. Седяхме в заведение на плажа във Варна и обсъждахме доколко си струва да търпим приятелите, които ни натоварват емоционално, но с които ни свързват и радостни моменти.

Спомних си този израз няколко месеца по-късно, когато в журналистическата ми практика провеждах интервю с психотерапевт. На въпрос дали може да обобщи най-често срещаните проблеми, които имат неговите клиенти, той ми каза, че това са „проблемите с личните граници“. Имаше предвид проблемите, които изникват, когато при общуването с хората ги допускаш прекалено близо до себе си или ги отблъскваш прекалено надалече.

Граници ли? Свободните българи, закърмени с идеята, че границите са нещо дълбоко травматично, останало от комунистическото минало, съвсем ги бутнахме, включително в приятелството. Защото не става дума за граници, пазени от гранични войски в зелени униформи. Става дума за личните ни психологически и емоционални граници, които често зеят напълно незащитени и през тях преминава поредният „приятел“, понесъл собствените си ужасяващи драми.

Но едно е непознат шофьор на такси да ти излее любовната си драма, докато те кара (случвало ми се е – и е тежко!), а съвсем друго някой, който ти се води приятел или най-малкото близък човек, да те затрупа с неразрешимите си проблеми. Ясно, че личната ангажираност при непознатия е по-малка, но пък приятелят… Как да му кажеш „гледай си работата!“

Но ето горчивата истина – докато вярваме, че „абсолютното приятелство“ се изразява в липсата на граници в отношенията, цял живот ще страдаме от прекалено голямо емоционално натоварване, което ще идва именно от страна на най-близките ни хора.

Случвало ли ви се е например да се окажете в положението на попивателни за своите най-близки приятели? На мен ми се случва постоянно и знам, че не съм сама.

Наскоро ми се наложи да отделя няколко часа от живота си, за да изслушам любовната драма на приятелка, която е обвързана с емоционално ампутиран мъж. Преди това пък бях брачен консултант на една съученичка по време на цялата й съдебна битка покрай развода! Месеци наред бях „душеприказчик“ на приятел, който се бори със собствените си драми около сексуалната си ориентация. Незабравимо остава за мен изживяването да поема и целия емоционален багаж на приятел, който буквално ме обсеби, докато водеше дело за… сексуално посегателство над децата си от страна на новия мъж на жена си!

Сами се досещате, че товарът на тези „приятелства“ – погледнато в минала перспектива – е бил непоносим за мен, но аз го поех. И само като си спомня, че след разказа за сексуалното посегателство не можех да спя няколко дни подред!

Разбира се, не всички са като мен. Има хора, които доста по-добре си пазят емоционалното пространство от подобни нахлувания. Но пък тогава излизат студенокръвни, дистанцирани и самодоволни. Странно, изглежда че в нашето общество не приемаме подобно отношение за „приятелско“. Ако близкият ни човек не ни съчувства, не влиза в нашата драма и не дава всичко от себе си да ни успокои, той сякаш не е достатъчно добър „приятел“…

Но тези „споделяния“ имат разрушителен ефект над поемащия ги.

Когато той остане без емоционални сили, защото ги е изхабил в изслушване, съчувстване и проявяване на разбиране, за него следват два варианта. Изслушващият приятел или се затваря напълно в себе си и престава да комуникира с хората, защото те го натоварват (превръща се в „лош приятел“)… Или сам се превръща в емоционален вампир, който трябва да излее някъде фрустрацията си от емоционалното натоварване и така да си възстанови енергията, която е дал в опит да помогне, изслуша или съчувства. Така изслушващият става на свой ред натоварващ за своите приятели… И порочният кръг на емоционална зависимост се затваря.

Но това ли е приятелството?

Вероятно не е точно това. Може би затова и хората в по-развитите страни в един момент са се научили, че приятелите не са психотерапевти. Докато у нас все още продължава да е разпространено мнението: „За какво да ходя на психолог, като имам приятели?“. Само че приятелите обикновено не знаят как да помогнат, особено когато ситуацията е прекалено драматична. Единственото, което те могат да предложат, е разбиране. След което да се почувстват уморени, потиснати, объркани, притеснени или травмирани от приятелската история.

И, ето я пандемията: световно предизвикателство, което изправи хората лице в лице със собствените им проблеми. Всеки, абсолютно всеки, днес има някаква собствена драма: някой боледува, друг е загубил близък, трети изживява проблеми с партньора си, четвърти не се оправя със семейството си, пети се бори с ужасна самота…

В момента повече от всичко, хората имат нужда от грижа за собственото си емоционално здраве.

В такива моменти се оказва критично важно да имаме здрави граници с хората, дори да се наложи да преосмислим някои отношения.

Но преди да отхвърлим и зарежем всички проблематични контакти в живота си, може би трябва да помислим дали не можем да сме по-гъвкави с приятелите си.

Може би е време да престанем да бъдем „винаги на линия“.

Може би е време да обясним какво точно ни тревожи в поведението на човека, който ни използва като „попивателна“.

Може би трябва да осъзнаем, че и ние си имаме проблеми, които не можем да решим сами, но не искаме и решение от приятелите си.

Може да се опитаме също така да споделяме повече позитивните си емоции, вместо единствено негативните.

Във всички случаи този момент „на пауза“, който ни предлага пандемията, е време, в което може да преосмислим и какво означава приятелството.

И най-вече да престанем „да си бъркаме в душите“.

А най-добре е, когато имаме проблем, да започнем да търсим терапевти. Защото никой приятел не заслужава да бъде заливан с нашите проблеми. Нещо повече – ако наистина ни е приятел – най-добре е да му спестим онова, което той всъщност не може да разреши.

 

 
 


Повече информация Виж всички