„Как точно те насилват виртуално?“ – пита някой с ехидна усмивка под новина за предполагаемо групово сексуално насилие спрямо 16-годишно момиче в игра за виртуална реалност. „Виртуалните персонажи от метавселената още малко ще имат право и съдебни дела в реалността да водят, а?“ – се прави на интересен друг.
„Психическото насилие не може да се приравнява с физическото такова“ – да, един човек, жертва на физическо насилие, ще се възстановява много по-дълго, защото ще трябва да се възстановява и физически, и психически. А колко по-добре щеше да е да се хване проблемът в зародиш и да не се стига до физическо изнасилване…
Затова е хубаво да се опитваме да прокарваме базисна превенция. Защото до физическото насилие обикновено се стига след като определен период от време е било пренебрегвано психическото такова.
Трудно ми е, защото на протест против открито човеконенавистно събитие изразих мнението си, че хората организиращи това събитие са със същата морална основа и цели като Боян Расате, който потроши „Рейнбоу хъб“ в акт на предизборен PR. Човек от човекоомразното събитие беше там с дружината си човеконенавистници, за да търсят конфликт и компромати. Той не можа да понесе изказаното от мен сравнение с Боян Расате и ме заплаши, че записва думите ми във видео на телефона си, удобно наврял го без да ме пита за позволение в лицето ми, които мои думи според него не са истина и може да ме съди.
Този човек е адвокат по професия и човекомразец по душа. Има „християнско“ семейство, пари и връзки в ръкава на скъпото си сако. Негови лакеи ни обясниха групово как ЛГБТИ+ нямат никакви проблеми в България, но не можаха да ни отговорят защо през 2023г. българският съд ограничи правата на транс-хората и това не е ли всъщност проблем на българското ЛГБТИ+ общество…
Общото е, че профилът на изнасилвачите не се различава особено от този на хора, занимаващи се открито с разпространяването на реч на омразата. А пък актът на групово изнасилване е демонстриране на власт, жестокост, господарско притежание на по-слабия. Речта на омразата това цели – да оформи лъжовен, демоничен образ към дадена общност, за да може да се мобилизира агресивна маса хора, която да ги погне като вещици.
И нека не забравяме, че агресорът/ изнасилвачът все е нечий син/ съпруг/ роднина/ приятел/ колега, както бяха убийците на Евгения от куфара. Баща и син. Група насилници. Докато си мълчим по темата, подценяваме я, смеем ѝ се, няма как да знаем дали тези същите не са били и група изнасилвачи. Евгения няма как да се върне сред живите, но надали ѝ е било леко приживе с такива съпруг и свекър. Нека не забравяме, че като общество носим отговорност за превенция и трезва мисъл.
Важно е жертвата да получи подкрепа и адекватна психологическа помощ. Обаче не е редно да замитаме и да крием ужаса, през който е преминала, независимо дали е само психически, или е психически и физически, просто защото и двете разновидности са еднакво неудобни.
Да не говорим, че и изнасилвачът/ агресорът е редно да ходи на психиатър/ психотерапевт, а не просто да бъде вкаран в затвора. Или както се прави в България – да бъде оставен намира, защото „все пак той е важен за семейството/ за фирмата/ за приятелите си“. Нали не трябва да се забравя клишето, че „жертвата сама си е виновна“. Пък агресорът/ изнасилвачът нали все е нечий син/ роднина/ приятел/ колега и животът му и нуждите му са с приоритет пред тези на една смазана жертвичка…
Това е форма на психическо насилие. Който е готов да го направи дори и „само виртуално, щото не е истинско, брат“ или му е смешно, се нуждае от работа с психотерапевт. Време е да спрем да товарим жертвата с обвинението, че тя не се е погрижила/ не е направила нещо/ не е била достатъчно добра (домакиня, жена, любовница)/ не е избягала! Грешката не е в жертвата!
За 16-годишното девойче изнасилено виртуално от група мъже в Метавселената веднага се намериха хора да кажат, че „тя какво е търсила там, като е толкова малка“ или „болката ѝ не е истинска, защото психическата травма е несравнима с физическата“…
Аз се чудя, нужно ли е да се стига до физическата травма? Нужно ли е всяка седмица в България да умира жена от ръцете на свой познат? Трябва ли по този фатален човекоунищожителен начин да се сещаме, че има такива казуси? Къде е превенцията?
Трябва ли всичката отговорност да я хвърляме в ръцете на жертвата, която и без това вече е имала достатъчно, с което да се справя или в по-лошия случай вече е мъртва? Защо трябва жертвата да носи отговорност за всичко, а извършителят, който в много случаи е действал в дълъг период от време систематично, да бъде лишен от всякаква отговорност?
Ръководството е знаело, но на него му беше забавно – нали знаете, „детски истории“! Щом няма физически изнасилена колежка, ами само вербално е преследвана и насилвана, значи всичко е тип-топ, проблем няма.
„Колегата ти казва мили думи, защо ти е неприятно?“ Може би защото не съм искала да участвам в това. Лишава ме от базисно човешко достойнство, кара ме да се чувствам все едно работя две работи – тази, за която съм кандидатствала професионално и професия „секс-работник“, която аз не желая да изпълнявам. Не съм там, за да съм нечий сексуален трофей и си имам достатъчно професионални и лични задължения.
Ама нали сама съм си виновна – малка съм, жена съм, носех рокля, говорих си приятелски с колеги мъже, нямах човек до себе си или много пари, с които да стана неудобна за тормоз, с други думи, „абе, просех си го“.
След това не посмях с години да се оплача или да говоря по въпроса, защото ме беше срам, че без нищо да правя, от мен извира „женска ку*рвеност“, която развращава слабите женомразки мъжленца.
Беше ме страх и от факта, че този човек взима многократно по-висока от мен заплата. Ако се оплача и ме издадат, че съм се оплакала, и той реши да ме съди, че „разпространявам лъжи за него“/“уронвам му престижа“, аз какво ще правя после – и без това с много усилия си изкарвам ниската заплата, остава да я пръсна по съдилища…
Да не забравяме, че българските съдилища са прогнили до основите си и човек с повечко пари лесно може да размаже една „просеща си го“ женица като мен.
Години по-късно се осмелих да говоря с HR-а на фирмата по въпроса, за да разбера, че и други колежки са се оплаквали от конкретния човек, но на ръководството не му пука – нали знаете, „детски истории“, „жените си го просят така или иначе“, „мъжете природно са страшни и грозни и жените трябва да им се поставят в обувките, да ги съжалят и да ги задоволят“.
Само че в момента разни п*шки не само, че нямат проблем да станат – те направо летят, правят си групички и групировки и премазват по-слабия. И това е съвсем реално.
Реалното, което се пренася и във виртуалното.
Развръзката е, че напуснах съответната фирма, когато усетих някаква стабилност. По-добре късно, отколкото никога. С огромно разочарование и перманентна липса на вяра в човешкото общество. А изнасилвачът си остана – все пак той им е важен кадър, а и да не забравяме, че е нечий син/ съпруг/ роднина/ приятел/ колега. А аз съм просто една тъпа (щот не съм пуснала някому), травмирана (и щото лесно се травмирам – колко тъпо и детинско) никаквица, дето сама си го е просила.
Няма значение, че не съм посягала на никого и просто ми беше важно да имам работа и да няма конфликти в работната среда. Няма значение, че си имам собствени проблеми и право на място в тоя живот и в тая фирма дори, защото все пак с години съм полагала предостатъчно труд. Няма значение, че и аз съм нечия дъщеря/съпруга/ роднина/ приятелка/ колежка. Все пак, ако съм омъжена, съпругът ми ще ме гледа – като съм жена, лесно ми е на мен. Ако не съм се омъжила – да се омъжа, ето, даже имам един „ухажор“ в лицето на колегата изнасилвач. Даже нетърсено получавам мъжно внимание – каква „късметлийка“, нали! На тепсия ми идва, нищо, че е глух за това, което му казвам :“Неприятно ми е! Остави ме намира!“.
Между другото, наскоро чух, че в ромския етнос е традиционно, когато се роди дъщеря, роднините ѝ да са разочаровани, защото по традиция, щом дъщерята стане пълнолетна, я женят и така тя става чужда на семейството. От появата си на бял свят тя става ЧуждА. РазочароващА. Даже направо никаквицА.
„Абе, да се оправя там, брат!“ „Не знам, брат, нали в крайна сметка, това мен не ме засяга…“
За една част от обществото това е нещо виртуално, нереално, направо смешно. Другата част просто тихо страда.
*Не си сам/А/ е страница за борба срещу и превенция на джендърното насилие, създадена с решение на Демоктратична асамблея „Не си сама, Дебора“, провела се на 3 август 2023 г., в солидарност с обезобразеното с макетно ножче момиче от Стара Загора. Настоящият текст е взет от страницата със съгласието на авторката си, пожелала да запази анонимност.
Вижте още:
Достатъчно е да посееш разбито детство, за да пожънеш насилие
