Започвам с едно досадничко, но необходимо уточнение – понеже днес има повече от един вид интелигентност: спори се дори дали са 6, 9, 12 или повече вида. Освен по-популярните като емоционална и музикална, сред тях са и например лингвистична (не, вече не се казва, че му вървят езиците на някого), космическа, екзистенциална интелигентност. Аха, едно време баба ви все с междуличностно интелигентни (аха, и такова има) дядовци се е занимавала. А логико-математическата интелигентност според мен си е най-близо до просто да ѝ се казва интелигентност, ама…
Та уточнявам, че тук ще говоря за класическата интелигентност – не, това не е още от новите видове, а онази, стандартната, от времето, когато си беше само тя. Която най-простичко се обяснява така: ако влезеш за първи път в библиотека, да се ориентираш сравнително бързо сам как да откриеш заглавието, което търсиш. Да, логиката (заедно и аналогиите и боравенето с модели) е основно умение – неслучайно в тестовете на МЕНСА, които са официалният начин (а не пикливите тестчета в интернет) да се измери нечий коефициент на интелигентност, има само картинки, в които трябва да намериш логиката – модели, взаимовръзки, последователност. Или поне така беше преди около четвърт век, когато ходих аз.
Вижте още: Децата вундеркинди на Менса и какво се случва с тях, когато пораснат
(Сега трябва да кажа и колко съм изкарал, нали? IQ 168. Спокойно, спокойно, най-вероятно в момента ми е по-малко, защото при изчисляването на коефициента се смята и възрастта – ако си по-млад, имаш по-висок, при равни други условия; а както казах беше преди около 25 години).
Така. Успях ли да изясня? Статията е за онази, истинската интелигентност и още по-точно – с какво я бъркаме. Защото – когато казваме за някого: „Той е интелигентен“ или „Тя е интелигентна“ – сигурни ли сме наистина, че човекът е точно интелигентен? Може би смесваме нещата и говорим за други качества, например:
Възпитание
Ако човек се държи културно, има обноски, говори овладяно и горе-долу гладко, е толкова, толкова приятен за околните! И е толкова лесно да се объркаме, като го наречем „интелигентен“ само заради такова поведение. Но, мили приятели, това е само опаковката. Съдържанието, съдържанието е важно, за да оценим интелекта.
Мълчаливост
Дори и в книгата от само две страници на проф. Камен Донев на тема „Как да не ни личи, когато сме прости“, се посочва, че да се мълчи помага много. Сигурно всеки от нас познава поне един човек, който е мълчаливец. О, колко е освежаващо да има и такъв наоколо. Мълчи си той, (изглежда, че) слуша и от време на време се усмихва. Оо, какви ли интелигентни неща си мисли… Е, никак не е задължително.
Попиване
Има хора-гъби. Не, не зомбитата от „The Last of Us“. А такива, които умеят да слушат. Не просто мълчат, а и слушат внимателно. Слушат и колекционират, попиват. И понеже такива хора са малко, ни впечатляват, когато после „изцедят“ попитото (често – едно към едно) от чутото по-рано. Интелигентността изисква свои мисли. Не каквито и да е, но като начало – свои мисли. Може би ще кажете – ами то тия никак не са прости, щом знаят какво да попият и кога да го изстискат! Да, може да им лепнем примерно една „адаптивна интелигентност“. Но, както казах – свои мисли! Свои!
Житейски опит
Може ли неграмотен човек да е интелигентен? Може. И не става дума за някоя стара бабка, която не е ходила на училище и може би бихме я нарекли природно интелигентна. Интелектът е по рождение, но в този случай не се описва с фразата „природно интелигентен“. Дори и никога да не е ходил на училище, човек може да бъде интелигентен. Може да му липсват знания, но интелектът да е там. Ако въпросното бабе от по-горе каже една-две ценни приказки, направи коментар на времето, на дрехите ни, на младите или дори нещо за овцете, които гледа и ние прозрем нещо мъдро в думите ѝ, може и да се плеснем наум по челото и да си кажем – аа, интелект! Не е задължително. Почти всеки по-възрастен човек, дори и сред най-неинтелигентните, къта по някоя такава мисъл – просто заради богатия си житейски опит. Положението е по-скоро „старѝло и патѝло“ и толкоз.
Привличане
Харесваме някого (може дори да не сме влюбени), привлича ни, обичаме да сме в негова компания, дори му се възхищаваме за това-онова. Ех, колко лесно е да му припишем какво ли не, включително интелигентност. Бъдете честни към себе си и си припомнете вашия такъв човек и как после хич не се е оказал интелигентен.
Ум
И ето го щекотливото. Тук може би най ще скочите да спорите с мен. (Реално няма да спорите с мен, макар може би и гласно да ми противоречите – защото аз няма как да ви чуя и да отвърна, нали си давате сметка?) Но – да. „Умен“ и „интелигентен“ реално не са синоними. Да имаш знания, да си начетен, че и ерудиран – не е достатъчно, за да бъдеш наречен „интелигентен“. И това е най-тъжното за някои хора. Защото могат да научат, че и да наизустят, ако се налага, но един истински интелигентен човек много бързо би ги разкрил. Да, интелигентността може лесно да се усети. Понякога само за секунди – когато насреща е друг интелигентен човек. Това обаче е и добрата новина – ако сте само умен, но не и интелигентен, няма страшно, повечето хора ще ви нарекат и „интелигентен“. Защото не е вярно, че „Магаре и сред книги пак си остава магаре“. Ученето може да те може да те направи интелигентен, ако не си, но абсолютно може да те направи по-умен, ако си тъп. Йее!
Ако пък си си тъп и не ти се учи, просто си измисли някаква нова фраза (стига да не те мързи) и въведи още един нов вид интелигентност. И така няма да си вече тъп. Така и ти, и всички останали по света – вече всички до един, ама всички! – ще сме все някакъв вид интелигентни. Йееее!
Вижте още:
Тъмните страни на това да си много интелигентен – „много хубаво не е на хубаво“
