Една зимна нощ, към четири, със собственика на мой любим бар си седим на по цигара край планината от чували с вече изхвърления отвън боклук от вечерта. Наблюдаваме как един очарователен мишок лази по билото ѝ. „Пешо, хайде, бе, Пешо, лягай си вече да спиш, виж кое време стана!“, говори му ласкаво моят човек. Иначе сме на екзситенциална тема – любовта, връзките и комромисите. Той ме убеждава и поучава, както по прицип обича, че човек трябва да се научи да прави компромиси. И колко съществено е това в една връзка. Не знае, че аз всъщност съм съгласна с него. С едно уточнение обаче – няма как самият човек да е компромисът. (Не съм му казала и друго – че тази странна вечер, онзи разговор, Пешо и чувалите с боклук са любимият ми спомен от обичайно безкрайните ни диалози и спорове.)
Когато ме пита за пояснение на мнението ми за компромиса, ми е лесно да го онагледя. Приемлив компромис е, ако тази година на мен ми се ходи на море, а на човека до мен – на планина, да идем на планина, а морето да почака. Или, ако събираме пари за нещо важно за двама ни, да пропуснем ходенето този път. Неприемлив компромис е да обожавам да пътувам, а човекът до мен да иска всяка вечер в 21:30 да си е в леглото, за да хапне кренвирши с лютеница и да заспи с накапан потник след централната новинарска емисия. Учудващо за мен, на шефа на бара не му се спореше и призна правотата ми. Зарадвах се. Масовата реакция по тази тема е била да спорят с мен. Все с едни и същи думи.
Аз съм онова, което мнозина биха нарекли крив и опак човек. Всички на терсене, аз – наопаки.
Не обичам венчавки и кръщавки. Не се умилявам на ведри семейни фотосесии в народна носия, пред изкуствена коледна елха, в каубойски дрехи, с магаренце и каручка, или пък с бременното коремче на майката и биреното коремче на бащата. Като казвам, че не се умилявам, имам предвид по-конкретно, че ми се гади от тях. Ако ме поканят на погача, не отивам. Бейби шауър за мен е да имаш бебе и да го къпеш под душа. Мисля, че можеш да разбереш какъв е полът на детето ти и без джендър ревийл. Не съм човекът, който ще кръщава на баби и дядовци, съобразно патриархалната традиция, дори тези баби и дядовци да са собствените ми родители.
Не намирам публичните предложения за брак за романтични. Нито предложенията за брак изобщо. Нямам нужда да чупя питка на тема кой ще командва в семейството, впрочем и не вярвам, че в едно семейство е нужно някой да командва, било то и този някой да съм аз, което всъщност би било така изморително, така непривлекателно. Не искам да ритам менче на тема дали първата рожба ще е мъжка пред банда далечни роднини с шегички за „таз година булка, догодина – люлка“.
Презирам ергенски и момински партита – кифленски лентички „team bride“, еднакви потни мъжки тениски, стриптийзьори, стриптийзьорки, мъфинчета и тортички във формата на пениси и вагини, и всякаква друга консумеристка комплексарщина. И съм онази ужасна и гадна приятелка, която ще си каже и без да я питат, че е така. Ако дойда, ще си личи колко неприятно ми е. По-добре да не идвам.
Ако ли пък имам двайсетина хиляди за харчене, бих си ги ползвала, за да си направя презокеанско пътуване с човека до себе си. Или пък да си вземем кемпер. Не и, бидейки вегетарианец, да хрантутя с пържоли 120 човека, от които преко сили толерирам 40, пък после в първата брачна нощ еротично да стискаме палци пликовете с пари да ни избиват разхода.
Не си представям като романтика букет със 101 рози върху капака на скъп автомобил. Нито гигантска плюшена мечка. Нито общ профил в социалките – Кръстинка и Нейо Радулови – с обща снимка и общи постове за „честит петък с тази чудотворна икона, благословена вечер, приятели!“.
Не си представям да забравя приятелите си, нито интересите си, нито социалните си каузи, нито пътешествените си цели, нито личните си амбиции, защото съм срещнала някого. Какво чувам всеки път, когато кажа това?
Дори миналото лято по време на един протест ме заговори полицай, който охраняваше събитието. Виждал съм те, каза, и на други протести, държиш се по-мило с полицията от останалите. Факт. Не е от любов към полицаи, от любов към човешкото държание е. Той имаше желание някой път да излезем, а аз – не. Най-вече заради репликата му „ама ти някой ден, като си имаш човек до себе си, вече ще се кротнеш и няма да се занимаваш с протести и активизъм, нали?“.
Удивлява ме тази масова представа за срещане на човека си.
Сякаш „човекът ти“ е някаква граница, отвъд която вече не представляваш нито едно от нещата, които си бил. Претопяваш се в едно море от клишета, компостираш се. И двамата неминуемо губите от IQ-то си в името на това да направите съвместно едни неща по начина, по който се правят неща, защото… ами, защото…. така се правят, всички така правят.
И че ако стане така, в това няма нищо романтично. И е по-добре да си ходиш. Че ако някой е подходящ за теб, вселената няма да махне с една магическа пръчка (розовка като за момиченце, разбира се) и рязко да започнеш да обичаш нещата, които си презирал. По-скоро ще си ги необичате съвместно.
Срещайки някого, който е наистина специален за теб, учудващо отново не седиш да пошиваш кърпички с инициалите му под звуците на парче на Марая Кери, или – хайде да бъдем по-модерни – на Тейлър Суифт. Все така ти се повъща от показности. Мечтите ти все така се случват в кемпер. Статуквото все така те кара да искаш да идеш да му туриш динамит. Lose Yourself все така е просто песен на Еминем. Щуротииите все така се прескачат из главата ти, с единствената разлика, че ти е приятно и той да участва.
И, знаете ли, изпитваш благодарност да не получаваш 101 рози върху капак на кола, та да си ги инстаграмваш на воля с хаштагчета. Да бъдеш познаван и харесван за това, което си, което обичаш и което мразиш, някак стои по-романтично.
Като си срещнеш човека, ще е окей да си ти.
