Бракът е едно от най-трудните, нелогични, необясними и в същото време постоянни неща, които съм правила през краткия си, само половинвековен живот. Честно казано, не го направих, защото безкрайно обичам мъжа до мен. Аз така или иначе щях да го обичам и без да се разкарваме да подписваме документи на специално място. Не го направих и защото „така трябва“ – никога не съм била от хората, които плащат данък Обществено мнение.
Направих го само и единствено, заради майките ни – моята и неговата. Моята беше болна от регресивно заболяване и бързо се влошаваше, а исках да е спокойна и щастлива в оставащото ѝ време. Неговата не приемаше и не разбираше нито връзката ни, нито моята личност, така че се надявах този жест да ни сближи някак. И двете не ми се получиха, но от днешна гледна точка това вече няма никакво значение.
Седяхме умислени в едно популярно столично кафене след неделно посещение при родителите ми, със съзнанието, че майка ми става все по-зле. Мълчахме си, и аз изведнъж казах – ами да вземем да подпишем, преди съвсем да спре да ни познава? Мъжът ми ме погледна изненадано и каза – добре, запиши дата. И аз записах дата.
Беше студена януарска сутрин, петък.
Един приятел – бижутер ни направи сребърни халки, които носим и днес. Бях взела рокля под наем от едно магазинче на Женския пазар, дадох колосалната за времето си сума от 60 000 лева за прекрасен букет с бяла орхидея, а цяла нощ преди сватбата си ших було, защото всичко, което разгледах, не ми хареса. Затова купих тюл и венче отделно и си скроих и уших на ръка такова, каквото искам. Мъжът ми си купи някакъв панталон и сако, каквито си реши (никога повече не се случи да ги облече, наскоро ги отнесохме в контейнерите за дрехи). Кумуваха ни много добри стари приятели, които ни обичат и днес, но тогава бяха абсолютно сигурни, че това подписване няма да го бъде.
Вижте още: Юруш на сватбите в Исландия!
Беше просто нашата сватба по нашите си правила – отидохме, подписахме се, изслушахме с половин ухо какво каза жената, която работи сватбарка, направиха ни малко снимки и се прибрахме в къщи, където и без това живеехме вече пет години. Обядвахме, с кумовете ни попяхме малко песни с китара и си легнахме рано, защото на другия ден мъжът ми трябваше да е на работа в 05:00. Животът си тръгна така, както си беше вървял до момента, и нищо не се промени.
Била съм на доста сватби, но нито една не прилича на нашата. Всяко такова събитие е уникално и двамата, които са главни действащи лица в пиесата, оставят задължително своя отпечатък върху всичко, което се случва или не се случва. Каквито са хората – такава е и сватбата им. Ние бяхме наивни, искрени, бързахме да живеем и никак не се спирахме на подробностите, затова и сватбата ни беше бърза, без сложна декорация и внимателно режисиран мизансцен.
Може би точно защото нищо не планирахме, нищо не очаквахме и оставихме нещата да следват собствената си логика, затова и те се получиха. От друга страна, за хора като нас с моето момче неща като рокли, костюми и демонстрации на могъщество не са важни и определящи и по-скоро биха ни натоварили, отколкото зарадвали. Но светът е шарен, хората са различни, и слава Богу, защото иначе щяхме да се лишим от зрелища.
Вижте още: Мормонката, която сънува вампири, но смята, че те трябва да правят секс чак след сватбата
Това, което ми остана като спомен от нашата сватба беше, че единствените весели в този ден май бяхме само ние – всички останали или се съмняваха в успеха на начинанието, или категорично не го одобряваха. Днес си спомняме за този ден с усмивка, отбелязваме годишнината, когато се сетим, но и да не се сетим – няма да е кой-знае каква беда, ние все още се радваме да се видим, а празниците ни често са непровокирани от конкретен повод. В следващите години доказахме на практика, че дори човек да се ожени в петък сутрин и да прескочи всички традиционни и нетрадиционни салтанати, пак може да живее щастливо. Стига да може да живее щастливо.
Вижте още:
