Може и никога да не си се драл „Кълна сееее…“ прегърнат в кръгче на банкетно мероприятие с гадна купешка ракия, жилави пържоли полуфабрикат и най-безсмислената салата на света – зелевата, и дори е някак по-естетично да не си, но онова, което се пее в абитуриентско-абсолвентския шлагер на „Щурците“, е самата истина. Не се забравя с кого си делил всичко пет години. Старите приятелства, обикновено от ученичество и студентство, са отговорът на въпроса „ти какъв беше, когато нямаше нищо“.
Всичко предстои, дори небето не е граница and nothing else matters. Животът е пясъчник, детска площадка за току-що пораснали и да попиташ „искаш ли да сме си най-добри приятели“ е достатъчно, просто питането вече има различна форма, невербална – уловен момент на въртене на очи в снизхождение пред поредна слабоумна идея за осми декември, разменен пищов на изпит, въртене на масур и двулитровка, разделена баничка с извара, дебилна тяхна шега, която само ти схващаш, неуспешна твоя шега, на която само те се засмиват, нервен жест, отмятане на коса, рисуване по тетрадка, безумна дреха, която някой човек е облякъл, зарибяване по някоя песен, някоя обща антипатия. Помните ли колко дребен, колко невидим с просто око е първият момент, когато разбирате, че харесвате някой човек истински? Аз ги помня. Помня ги всичките. Колкото по-назад остава Голямото Преди, толкова повече тези остават единствените витални спомени.
Голямото Преди звъни по домашния, чука на вратата в общака, праща ти мечка в Skype, идва на гости с преспиване и няколко дена забравя да си замине, бяга с тебе от час и от лекции, държи ти косата, бърше ти сълзите, цвили от смях на издънките ти и своите собствени, налива се с тебе на тротоара на някой протест, на едно кръв сте, студувате на куче и се топлите на сешоар, защото няма парно, идва да местите мебели, без да молиш. Голямото Преди е чисто от контексти. Преди професията, преди парите, преди конкуренцията, преди идеологията, преди партньорите, преди социалките, по дяволите!, преди децата. Преди километрите. Преди фотосесиите от събития, където така се прави и ние правим така, защото се прави така. Преди да се счупиш в няколко мечти, а после да забравиш да мечтаеш; преди да започнеш да мълчиш за влюбванията си, а после да спреш и да се влюбваш, преди да се изгубиш в търсения, а после да седнеш на сигурно и да спреш да търсиш – vulnerat omnes, ultima necat. Преди вечната убедена собствена правота. Преди ценностите да се превърнат в „Моите разбирания, Моите приоритети, Моите виждания, според Мен, лично Аз, Моят опит, Аз…“. Преди кръстовищата, гарите и светофарите. Преди разстоянията между хората да станат много повече от географски.
От няколко години насам провеждам малък личен експеримент сред контактите си на тази тема, като намирам сгоден случай да ги питам „щеше ли да харесаш старите си приятели, ако ги срещнеш за пръв път днес“. Защото ми е любопитно какви отговори ще получа. Защото не харесвам собствените си отговори. Чувам „не“ по-често от „да“. Понякога отговорите на двама души, всеки по отношение на другите, се разминават и аз се чудя трябва ли да ми стане тъжно. Помните ли конкретния момент, когато сте спрели да харесвате някого? Аз – не. Един ден, когато с изненада откриваме липсата у себе си, забелязваме и че отдавна си е била там.
Не отговаря на чеклиста, който с рафинирането на себе си сме изградили към хората, които срещаме – с детайлните критерии в какво да вярват, как да се държат, какво да работят, колко шумно да се смеят, как да почиват, как да се обличат, от какво да се интересуват и още 1001 неща. Отговарял е някога отдавна, в Голямото Преди, когато единствената точка в чеклиста е била да не си подбираш хората по чеклист, по дяволите.
Всъщност не е нужно да харесваш някого, за да продължиш да го обичаш. Не е нужно да го уважаваш. Не е нужно да го одобряваш. Не е нужно дори да искаш да го виждаш повече, когато и да било. Стар приятел се обича, както се обичат роден град, родители и деца – част от тебе е, искаш или не, и ти имаш право да не го харесваш, но другите не може. Обичаш го заради себе си и въпреки себе си. И ако трябва, ще направиш каквото трябва. Защото те помни и го помниш. От Голямото Преди. Доказателство сте, че вървите, че ви е имало. Памет сте за онази част от себе си, която вече отдавна липсва. И ще продължава да се отлюспва, да се рони, да се надгражда, и доизгражда. Човекът е флуиден, независимо какво консервирано ще чуете по темата. Човекът няма константна форма, поне не живият човек. Има я само човекът в паметта ни, където настройката ни винаги е зададена на „last known working configuration“.
Любовта остава последна, когато вече няма нищо друго. Последният да затвори вратата.
Вижте още:
