Сърца, балони, рози и много неприлични пози

| от Лора Младенова |

Ежегодно на този ден си задавам въпроса трябва ли да отбележа Свети Валентин точно по начина, който някога си пожелавахме в лексиконите. И всяка година си отговарям Да. Отговарям си и Не.

Пробвала съм да празнувам и по двата начина.

С едно бивше гадже веднъж бяхме решили да се проявим като валентински класици – сърца, балони, рози и много неприлични пози. Аз си купих нова рокля и ново бельо с жартиери. Той ми купи гигантски букет и плюшено сърце, което някой кардиолог би нарекъл „плюшено дупе.“ Взехме билети за романтичен концерт и направихме резервация за лъскав ресторант, от онези, където сервитьорът те гледа с потресено разочарование, ако вилицата ти потрака по ръба на чинията и прекъсне нежните трели на Ерос Рамацоти, раздиращи претенциозната тишина. Беше неловко, нямаше много какво да си кажем, затова предимно се гледахме в очите с престорена сантименталност и се чудехме, или поне аз се чудех, дали хората от съседните маси се гледат по същия начин поради сходни причини. Прибрахме се у дома за кулминацията на вечерта – сексът над сексовете, който би накарал BraZZers мъфини под формата на сърчица да яде. Час-два по-късно, на по цигара и среднощно кафе, коментирахме, че „е…ти, това беше… интересно“.

Цялостното празнично преживяване си струваше опита.

През следващите години неколкократно сме се сещали и смели на ситуацията, включително и в последващи празници на любовта, когато предпочетохме дори и в 30-те си да не излизаме от кожите си на хора, чиято лична романтика включва пиенето на пейка, пънка, компютърните игри, среднощните анимета, крайно неполиткоректния хумор, закуските с шоколадови яйца в леглото, и форплея, който винаги се случва импровизирано вместо по график.

По-рано, с приятелки, съм пробвала и другия тип честване на Свети Валентин. Онова не по-малко клише на силните, независими жени, които трябва да имат поне една блузка с надпис “boys are toys” („момчетата са играчки“), а на 14 февруари да качат мийм „f*ck Valentine’s, I want Ballantine’s”) („майната му на Свети Валентин, предпочитам уиски“). Понеже не пия уиски, а и не приемам хората като вещи за еднократна употреба, реших, че и този формат не ми е по мярка. Всъщност, „избухвайки“ и излъчвайки силната си независимост в която и да беше онази дискотека, си мислех, че би ми било приятно след това да можех да се прибера при някого. Не за да си разменяме плюшени дупета, купешки фрази и валентинки, ами заради онова другото с компютърните игри, и злия хумор, и импровизирания форплей, и идеята като заспиш по домашни дрехи на дивана, най-добрият ти приятел да те занесе до спалнята и да спите чак докато не дойде време за шоколадови яйца. Чудех се и колко от останалите избухващи биха се радвали на същото и колко сред тях биха си прехапали езика преди да го признаят.

„О, всичко наред ли е с вас?“, са ме питали, когато спрях да празнувам с партньора си.

„О, всичко наред ли е с теб?“, са ме питали, когато без партньор съм пропускала неминуемото ходене в бар за 14 февруари.

Свети Валентин е петъкът на влюбените и на необвързаните. Ако всичко е наред, значи трябва да избухваш. И всъщност това е окей, стига да прекрояваш празничния формат както на теб ти харесва, а не да вписваш себе си във формата. Или да не питаш делово „Така, решил ли си как смяташ да ми предложиш брак на 14-ти?“ като една моя позната, която в последствие се изненада, че въпросното предложение не било изненада.

И да не се сърдиш на хората, които искрено харесват празника и го отбелязват, че не чествали толкова по-българския Трифон Зарезан: моля ви, приятели, на Свети Валентин и без това се изпива достатъчно вино, а и… кога за последно зарязвахте лозите самите вие?

Да си влюбен е жестоко. Поне според мен е по-вълнуващо като усещане, отколкото да не бъдеш. И действително си струва празнуването на любовта.

Има нещо в романтиката, което не може да се заключи само в един ден и не бива да става дежурно, шаблонно, чуждо или идващо отстрани, понеже любовта е строго индивидуална. Но може да се прояви с един жест; с едно цвете; с една традиция, която си е само ваша, ако ще и тя да е да правите пролетно почистване на Свети Валентин; един малък твой навик или спомен, който някой някога е забелязал, изобщо в това някой да забелязва детайлите ти и да му пука за тях, непрекъснато.

Спомням си как партньорът ми беше влязъл да улови миди в морето, за да ми приготви същата морска салата, която му бях разказвала, че баща ми е правил у дома, когато бях малка. Той ненавиждаше миди, салатата беше пълна с пясък, а денят беше просто някаква сряда, в която нямаше нищо празнично.

Друг път мой близък ми донесе цветни шапки за ключове, за да не се налага да ровя дълго в тъмното, когато се прибирам сама. Той дори не ми беше гадже.

Изхвърляла съм много увехнали букети, усмихвала съм се с благодарност на не един дежурен комплимент и неведнъж съм се преструвала, че харесвам нещо материално, бляскаво и крайно излишно.

И все пак най-романтичните ми спомени са гореописаните два. Понеже романтиката ми се струва лична и много далечна и от обществените очаквания, и от пазарната икономика, и от всякакви манифестации, насочени навън.

Някак романтично е просто да знаеш, че след като напишеш текста си, има кой да го прочете. И да ти каже, че не струва, ако мисли, че не струва.

Или пък да ти вземе противогрипно прахче, но с горски плодове, защото знае, че ти гади от лимоновото.

Вижте още:

Как се запознахме?