Само още няколко години и ще дойда с вас…

| от Гергана Боева |

Днес окончателно разбрах как съм затънала и колко сериозно се дозакопавам сама в собственото си майчинство. С бебе на 4 месеца и тодлърче на близо 3 години, една торба със служебни задачи и нула контакти с приятели осъзнах, че може би е крайно време да спра да бъда “майката, която прави всичко сама” и О, не!!!! няма нужда от никаква помощ…”

От помощ има нужда – всеки човек с две деца ще се съгласи, но явно за мен е супер трудно да го асимилирам, да си го призная и да се оставя да ми помогнат. Убедена съм, че никой не би могъл да се грижи за децата ми по-добре от мен. Бабите и дядовците им “развалят дисциплината” и нарушават правилата, които така дълго съм се старала да наложа.

Убедена съм също така, че децата ми успешно ще се качат на главата на всеки различен от мен, който се опита да ги гледа за заветните няколко часа, в които аз ритуално да си разкъсам пижамата, да разроша коси, да се мушна в дънките 44-ти (!) номер, да грабна мъжа си под ръка и безцеремонно да напусна обекта, така, както Джони Деп изчезва с червения кабриолет в “Страх и омраза в Лас Вегас”.

Не се залъгвам, че ще ме очакват някакви бурни психеделични приключения – и съвсем редова вечер с кино, малко бира и плямпане на глупости ще е качествен купон за умореното ми майчино сърце. Аз съм едва на 31, какво по дяволите ми става?

С носталгия гледам как приятели, с които се виждам два пъти годишно, а ужасно ми липсват, правят нещо различно всяка вечер, тагват се от концерти и интересни събития, а аз, ако са ми останали някакви сили, седя и пиша оферти, отговарям на мейли и пускам пералня след пералня, в момента, в който двете ми мили прекрасни деца заспят. Знам наизуст всички анимационни филми, пея си малоумни песнички като “Baby Shark” и “Head, shoulders, knees and toes” на глас без дори да се усетя. Мисля повече за това как да са облечени и натъкмени децата, докато не бръкна в моето чекмедже и с разочарование извадя една от трите тениски, които стават на дебелото ми post-partum тяло.

Гледам “Историята на прислужницата” в малките часове и рева като магаре заради разклатените си хормони. И в този ред на мисли – как е възможно човек да се разреве на песен на Gipsy Kings??? Аз съм този човек…

Кърмя на поискване и вече съм достигнала такива нива на себезанемареност в домашна обстановка, че тотално съм нагазила в клишето – ама до кръста поне. Някой би ми поставил диагноза следродилна депресия – Цъ! Щастлива съм с децата си, здрава и обичана жена съм, макар да не личи особено от настроението ми в този текст, но искам още поне 6 часа към тия 24 и мисля, че ще успея да си направя маникюр, да вляза във форма, да вкарам някоя нова дреха в гардероба, да реша най-после какво искам да правя с живота си извън всичко, с което се занимавам и така ми е дотегнало, или поне да си присвоя малко повече време за спане.

Много е странно – сякаш в стремежа си да упражнявам пълен контрол в ежедневието и да следвам собствените си възгледи за грижа и възпитание, да поемам всички задачи, съзнателно издевателствайки над себе си, тъй като нямам вяра, че някой от близките ми ще се справи по-добре, някакъв лепкав филм себеотверженост покрива едни съвсем истински егоистични желания – да бъде каквото и както аз съм решила, пък да става каквото ще.

И сякаш невъзможността ми да се справя с този компромис е в центъра на всичко. Това е въртележката, в която сама съм се набутала без да разбера. Междувременно всичко с децата се случва толкова бързо и бурно, че на моменти оставам с усещането, че дори не мога пълно да осъзная какво се случва.

Докато разсъждаваш над нещата, които малката е изтърсила днес с онзи все по-сладък гласец или новото нещо, което е научила и ти показва, идва нещо друго, лишавайки те от всякаква възможност да хванеш краищата и да се порадваш на мига.

А в момента, в който приятели се обаждат да се видим, аз отговарям – ами иска ми се, но не мога заради това и това, а всъщност имам предвид – Иска ми се, само още няколко години, защото съм скапана, и децата ми са най-сладки и мили сега, защото в сърцето си просто не мога да се отделя от тях изобщо за миг и… абе ще дойда с вас, само да минат още няколко години!

Текстът е взет от блога на Гергана Боева с изричното съгласие на автора.