Майчинството е хубаво нещо. Много хубаво нещо. Хубаво нещо е и че в България ти се полагат цели две години от него. Това дали ще ползваш втората обаче е въпрос на избор и семеен бюджет.
Накратко, на края на първата година от моето майчинство, тези два фактора се срещнаха, съюзиха се и дружно ме тласнаха към единствения логичен избор. Да стана фриленсър. Защото се занимавам с реклама и комуникации и защото избрах да напусна София и да живея в малък град. Тук комуникациите се свеждат до няколко билборда с разголени дами, привличащи вниманието ни към някакъв гранитогрес, така че шансът ми да си намеря работа, на която да „ходя“, е горе-долу колкото шанса Матю Макконъхи да ме спре на улицата, за да пита накъде е автогарата.
Пък и, честно казано, не искам да „ходя на работа“. Харесва ми сама да определям какво, кога и как да върша. Харесва ми и да се грижа за дъщеря си.
Обаче и двете едновременно… Хм…
Нали се сещате за онези сънища, в които се опитваш да викаш, но все едно някой ти е натъпкал портокал в гърлото? Е, да си фриленсър с дете е горе-долу същата работа.
Понеже детето изобщо не го интересува до колко часа си бачкал снощи, най-невъзмутимо си се събужда в 6:30 сутринта и започва да пее песничката БУАААААААА, БУААААААА, АУАУАБУАААА, постигайки децибели, които просто са невъзможни за този миниатюрен гръден кош по всички закони на съвременната физика. С огромно усилие на волята и две торби под очите, всяка от които по-голяма от чувал с бетон и също толкова тежка, се измъкваш от леглото. Измъкваш и него. С походка на статист в The Walking Dead го довлачваш до хола, където го монтираш в шезлонга му и му пускаш нещо да гледа. В тоя момент изобщо не те интересува, че си лоша майка, задето допускаш контакти с мултимедия. Просто си знаеш, че ще си много по-лоша майка, ако му сипеш една голяма ракия в млякото, за което тайно си мечтаеш.
С дълбока въздишка на облекчение, че следват 23 минути тишина, се измъкваш на балкона и започваш да четеш мейли, понеже нормалните бездетни хора, с които работиш, просто не са будни по това време на денонощието и няма как да свършиш нещо друго. Gmail. Цък. Inbox. Цък. „Здравейте, колеги, обръщам се към вас с предложение за…“ АМ АМ АМ АМ АМ АМ!!!!!!!!
О, по дяволите. Наистина щях да му сипя една ракия в млякото, ако нямах намерение да я изпия ЦЯЛАТА, само да свърши всичко това.
Мляко. Памперс. Песничката за патето. Песничката за калинките. Пак памперс. Господи, с какво го храним това дете?!? Междувременно нормалните хора започват да се събуждат и да ти звънят по телефона. Леко възмутена, че вече е обяд, а те чак сега се сещат да ти отговорят на въпросите от снощи, установяваш, че всъщност е девет и половина.
Ето, сега е момента да прибегнеш до най-ефикасното от всичките си оръжия – Бисквитката. Детето получава Нея (да я благословят всички богове!), а ти, 40 минути на балкона, в които говориш по телефона.
Разбира се, като всички прекрасни неща, Бисквитката свършва, наполовина изядена, наполовина натрошена по целия под, и, въпреки много хубавата дограма, отвътре започват да се чуват неистови крясъци МА МА МА МА!!! Знаеш, че ако не реагираш до 17 секунди, крясъците ще прераснат във вой с интензитет на корабна сирена, а пък ти си по средата на много важен оперативен разговор. Но поне е с колегите, а не с клиентите, така че напускаш балконското си убежище и влизаш обратно в леговището на звяра.
С щастлива двузъба усмивка звярът те монтира на дивана и с поглед, нетърпящ възражение, ти връчва Книжката за лъва. Книжката за лъва съдържа 3 (три!) изречения и бива четена задължително по минимум 20 пъти един след друг. НИКОГА не купувайте на детето си Книжката за лъва.
Някъде към 16-ия прочит получаваш супер-важното-обаждане за едно медийно партньорство, до което се домогваш от миналата седмица.
Не смееш да отидеш в друго помещение, защото воят ще започне отначало с още по голяма сила, така че нямаш избор, освен да проведеш разговора в една стая с детето. Някъде към 16-тата секунда от него, детето решава, че иска да го вземеш на ръце и започва да виси на панталоните ти. В резултат губиш панталоните и повечето си достойнство. Добре, че потенциалният медиен партньор няма представа, че разговаря с жена по гащи, в чиято ръка има памперс, който Башар Асад би си купил за много пари…
Най-накрая настъпва благословеният обяд и детето заспива. През това време изчистваш тоалетната, която вече трети ден отказва да се почисти сама, написваш 2 статии, 120 мейла и един фейсбук календар и тъкмо да влезеш да си вземеш душ… БУАБУАБУАББББ МА МА МА МА…
И ако до края на деня всички деца и колеги останат ненапсувани, значи си постигнал завиден душевен мир и психически баланс. И все пак, когато всичко утихне и най-накрая получиш няколко часа, в които да помислиш, разбираш, че въпреки всичко е хубаво. Защото си го избираш сам. Защото е вълнуващо.
Защото работата върви, а детето расте и все повече прилича, въпреки всичките ти страхове, на съвсем симпатичен човек. Пък и, хей! Яслата започва от септември!
А, и онази ракия си си я заслужил. Ама цялата.
