Постулатите на българското омразование

| от Елица Мавродинова |

Картина от бъдещето. Годината е 2024. Смартфоните са отживелица. Най-новият хит в технологиите е холограмната гривна, която поддържа виртуална реалност – филмите се разиграват около теб и можеш да си избираш кой герой да си, телефонните разговори се случват в обща действителност, като в „Матрицата“. Абсолютно цялото човешко творчество присъства в интернет. Дъщеря ми си има робот-носач, чието предназначение е да мъкне до училище и обратно раницата с учебници и тетрадки, която тежи горе-долу колкото Азия…

Чакай, какво?! Какви учебници, какви тетрадки, няма ли холограмни гривни за ученици?!

Ми, не. В настоящето да не би да има таблети за ученици? Защо пък нещо, което тежи 400 грама и съдържа всичко, струва по-малко и не избива дървета да замени добрите стари два тона хартия? Защо в училище да навлизат неща като интерактивно съдържание и мултимедия? Защо да има учебници в облака или училищни приложения в гугъл плей и ап стор?

Защо, като може всяка година да се печатат прекрасни, тлъсти учебници с… картинки. Нали трябва първо едни колективи от стари хора, които никога не са общували с дете, а после и едни издателства, които не издават нищо друго, да бутнат едни пари на едни хора в МОН?

Пък и, да си го кажем честно. Децата харесват таблети. А нищо, ама нищо, което децата харесват, не трябва да бъде допускано в българското училище. Никога. Това е вездесъщият Първи постулат на българското омразование. Една система, смазващо ефикасна в предназначението си, а именно – да ни накара да мразим, да ненавиждаме процеса на учене. Да ни научи, че ученето може да е само тъпо, противно, насилствено, болезнено и унизително. Да ни отучи от ученето на всяка цена, защото ако не успее, може да станем щастливи. Или, не дай боже, да поискаме да научим #КОЙ стои зад всичко това.

В този текст ще си позволя, с цялата горчивина, натрупана от собствения ми сблъсък със системата, както и от искрения ми майчин ужас, че един ден ще трябва да ѝ дам и дъщеря си, да опиша нещата, на които НАИСТИНА ни научава българското омразование. Познахте, те нямат абсолютно нищо общо с историята, географията, литературата и математиката. Завърших преди 12 години и нямам понятие що за добитък се отглежда в дупнишко, кое е периодичното число на брома и как да смятам интеграли. Но помня Постулатите. Това е защото предметите са само прикритие за онова, което системата всъщност ни набива в главите.

ДРУГИЯТ Е ЗА НАЗИДАНИЕ. НЕ ЗА ОБИЧАНЕ

В училище сме организирани в класове. Това са неща, които би трябвало да представляват малки общности. Само че я погледнете назад и си спомнете някога да сте имали обща задача? Примерно презентация или проект, за сбъдването на който всички работят в екип? Не, разбира се. В българското омразование другите съществуват не за да се научиш да работиш с тях и да бъдеш част от общност. Те са там, защото без публика няма публично унижение. Изпитването става пред всички, за да се почувстваш наистина зле, ако „не знаеш“. Има скала с оценки, за да свикнеш да се сравняваш с останалите постоянно. Оценките са индивидуални, защото екипната работа няма стойност. Само конкуренцията е важна. Няма как да се научиш да обичаш другия в една система, която го използва, за да те плаши. Да, той е жертва на същата тази система и ще излезе от нея със същите белези, но общият враг не е достатъчен, за да сплоти хората. Особено когато опция за общо спасение не съществува. В училище всички се спасяваме поединично.

ТВОРЕНЕТО Е ЗА ЛУЗЪРИ

Ако сте се опитали поне веднъж да проявите творчество в училище, знаете за какво говоря. Ще ви разкажа за моя първи сблъсък с този постулат. Беше ни дадена задача да направим преразказ на приказка. Мен обаче приказката ме отегчи, затова написах нова. Получих, разбира се, двойка. Когато показах приказката на майка ми, филолог по образование, тя отиде в училище да попита учителката за мотивите зад оценката. Никога няма да забравя какво отговорила майка ми, когато госпожата ѝ казала, че имам двойка, защото не съм изпълнила заданието. Тя казала: госпожо, нали целта на заданието е да научи децата на принципите на разказване на история? Ако те очевидно вече познават принципите и могат сами да ги приложат, какъв е смисълът от преразказа?

Майка ми, разбира се, не била права. Целта на омразованието е да запомниш, че личното творчество не се поощрява и не носи дивиденти. Затова правиш преразказ с ЕЛЕМЕНТИ на разсъждение и най-добре елементите въобще да не са от собствените ти разсъждения, защото с тях можеш да изкараш най-много тройка. Шестицата ти е гарантирана, само ако запаметиш разсъжденията на някой критик. Това, разбира се, зависи много от учителя и ако вие сте попаднали на по-добър от моя, то благородно ви завиждам. Приоретизацията на дисциплините, които се изучават в училище обаче, съвсем не зависи от учителите. Всеки знае, че българският, математиката и биологията са МНОГО по-важни от рисуването и музиката. Всъщност има ли други творчески дисциплини, които фигурират в програмата? Две творчески срещу колко „технически“? Сметнете сами.

ДА ЧЕТЕШ Е ТЪПО

Усилията на омразованието, насочени към намразване на четенето, определено заслужават собствена графа. Причината? Четенето развива въображението, а това не бива да се позволява. Затова задължителната програма по литература представлява най-общо 70% Вазов, 10% други възрожденски произведения и 20% световна литература, по възможност древна и максимално откъсната от всичко, което е интересно за децата. Да, бе, Вазов е Патриарха, знаем. Но 13-годишните не се интересуват от титли. Само от теми. Темите или са им близки, или са на светлинни години от тях. А когато темата е само една, но повторена безброй пъти… е, тогава, малко по малко, с принудителното четене на хиляди мъчително скучни за млад човек страници, книгата се превръща в символ на досада, в рудиментарен орган на някакъв отдавна отминал свят. Дори и да имаш страхотен учител, който знае точно какви книги да ти предложи, за да разпали в теб любов към четенето, в процентно съотношение те няма как да надделеят над задължителната скука. Освен ако учителят не иска да си рискува работата, защото не те е научил да рецитираш Вазов достатъчно гладко.

УЧЕНЕТО НЕ Е УДОВОЛСТВИЕ

В омразованието ученето и удоволствието са две диаметрално противоположни понятия. Нищо никога не става под формата на игра. Визуализацията е сведена до минимум. Практиката е напълно елиминирана. Теорията е на пиедестал. В кабинетите по химия и физика се говори ЗА химия и физика, все едно те са откъснати от реалния живот, все едно светът не гъмжи от музеи на науката, които омагьосват детското въображение. В кабинета по биология рецитираме частите на клетката, без някога да погледнем клетка под микроскоп. Да, училищата нямат пари. Но YouTube е безплатен и предлага прекрасен визуален материал на всякакви теми. Това вече зависи от учителя. Но учителят зависи от системата. Той е в нея от много повече време, а нека не забравяме – системата не допуска творчество. То е наказуемо не само за децата. И като заговорихме за учителя, в следващия постулат е редно да засегнем и неговото място в омразователната система.

ЩЕ СЕ ПОДЧИНЯВАШ!

Българското омразование поставя учителя в роля, която гнети не само децата, а и самия него. Тази роля не е на партньор. Нито на модератор. Нито на водач и вдъхновител. Учителят е превърнат в деспот, който трябва да научи подопечните си на подчинение. Как става така? Ами, представете си 35 деца, на които не е предоставена никаква възможност да вложат енергията си в нещо съзидателно. Какво получавате? 35 деца, които влагат енергията си в нещо разрушително. Имайте предвид, че децата имат МНОГО енергия. А сега си представете, че сте затворени в една стая с тях. За 45 минути. Във всяка от които трябва да им наливате материал, който априори им е скучен. Докато сянката на Инспектората тегне над вас, по-черна от дъската. И има родители, директори и роднини, които ви шантажират, за да пишете шестици. Честито. Онези двама, които не побягнаха в паника само при представата за това, успешно се поставиха в обувките на българския учител. Няма как да оцелееш в тези условия без удряне по масата. Дори и да не си такъв човек. Дори и да те измъчва нощем. Разбирате ли целия абсурд на ситуацията?

От инструмента на системата, наречен омразование, печели само системата. Не децата. Не учителите. И, за бога, не ние, родителите. Защото ние сме тези, които се изправят пред най-дълготрайните и грозни белези от нея върху човешката личност. Ние сме тези, чиито деца биват пребити или пребиват други деца, тези, които треперят дали днес и нашето няма да падне в жертва на някоя нова дрога, защото няма къде да избие напрежението…

Какво можем да направим? Това се питам, прожектирайки в ума си онази представа с холограмната гривна и ученическата раница. Когато дъщеря ми стане на 7, ще откажа ли да я дам на системата?

Истината е, че не мога да откажа. Не мога, защото в училище тя ще получи нещо, което аз няма как да ѝ дам – общуването със своите връстници. Да я ограбя от това ми е непосилно и, вярвам, би било пагубно за нейното развитие. Това, което мога, е да търся алтернатива. Дано в идните години такава да се появи.

А това, което ѝ дължа, е да ѝ помогна да оцелее в тази месомелачка за човешкия дух. Вместо да я натискам за оценки, да ѝ кажа да не се сравнява с никого, защото всички сме уникални. Вместо да я наказвам, ако „не учи“ по училищния начин, да я поощря да учи по нейния си. Да я заразя с щастието от творенето. Да я въведа във вселената на книгите. И никога, ама никога да не я принуждавам да се подчинява на никого. Дори на мен.

Защото омразователната система не е нищо друго, освен конфликт между свободата на детския ум и робството на системата.

И в този конфликт би трябвало да сме на страната на децата си.

 
 


Повече информация Виж всички