Дали да помогна, или да почакам? Дилемата на всеки един от нас
В столичния район Илинден събарят една стара детска градина, за да построят нова.
Понеже няма пари, преместването на играчки, книжки и документи се извършва от "госпожите".
Понеже те не успяват, молят за помощ родителите.
И настава едно страшно говорене - кой трябва да го направи, защо пък родителите, защо няма пари, къде са тия пари, от къде на къде ще ме ангажират те мене, къде е кметът...
Резултатът от всичкото говорене е, че работата така или иначе ще се свърши - от "госпожите", ако трябва с помощ от администрацията и от (някои) родители - тези, които са склонни да съдействат работата да се свърши, вместо да се търсят варианти за измъкване.
В София настава внезапна буря - пороен дъжд, гръмотевици, вятър... Чупят се клони и цели дървета, наводняват се улици.
Половината хора от квартала излизат да събират клони и да освобождават решетките на шахтите от листа. Другата половина се настаняват пред компютрите и започват да коментират как няма хора, няма управляващи, няма община, всички чакат и крадат, от къде на къде ще ме ангажират те мене, къде е кметът...
Никога не е било особено чисто в кварталите, в които съм живяла - нито в София, нито във Варна. И двете места, които обитавам, са зле с хигиената откакто се помня.
Когато през лятото положението стане такова, че да не може да се минава покрай контейнерите, просто не минавам от там - изхвърлям си отпадъците в другите контейнери по-близо до булеварда, където по-често минават камионите на сметопочистващите фирми. Но така правя аз.
Една огромна част от съседите ми решава да сменя дограма, мебели, матраци и гардероби точно в такива моменти.
Или пък си оставя пликчетата с боклучките и чувалите с дрехи до преливащия контейнер, докато не може да се минава изобщо по тротоара.
И всичко е защото "от къде на къде ще ме ангажират те мене" и "къде е кметът"...
Далеч съм от мисълта да оправдавам кмета за каквито и да било действия или бездействия. Но в постоянния сблъсък със ситуации като горните, си мисля, че най-важното е проблемите да се решават. Не да се противостои на нещо или на някого, а да се реши проблема.
Не да си правим "на пук" и "ще види той сега...", защото не сме в трети клас, а като възрастни и отговорни личности просто да направим това, което е по силите ни, за да решим проблема.
Да пренесем две торби играчки без коментар.
Да струпаме три счупени клона заедно на място, където не пречат на движението, без да изказваме мнението си.
Да решим да си изхвърлим матрака, като се съобразим с графика, вместо да коментираме.
От друга страна, тъкмо вчера, след закъснялото косене на междублоковите пространства, съседите ми установиха, че са окосени и всичките им цветенца, две малки борчета и две туи, засадени с най-добри желания и намерения преди година и с обща грижа оцеляли до злополучния вчерашен ден, когато някой изпълнител на нещо си съзнателно е избрал да не ги забележи.
Децата плакаха, възрастните се ядосваха, но фактът си е факт - растенията са унищожени.
"И как изобщо да вършиш нещо в такава среда?"
Най лесното нещо на света е човек да се демотивира и озлоби, и да престане да "върши нещо".
Проблемът е, че това не решава нищо - нито работата ще е свършена, нито човекът ще се почувства по-добре.
Тъжно е, разбира се, когато нито трудът, нито доброто желание се оценяват.
Но може би това се случва именно защото доброто желание е такава рядкост?
