Тази история е стара колкото света. Игра на музикални столчета, в която участниците винаги са с един повече от местата за сядане. Игра на тронове. Или побеждаваш, или… абе, не побеждаваш.
Реджеп Таип Ердоган, президент между гранични светове, държател на цивилизационен ключ, посреща Урсула фон дер Лайен, лице, ум и глас на съвременните европейски решения, и Шарл Мишел, председател на колективния европейски човек. С два стола, независимо от ранга на участниците в срещата. С два стола. За мъжете в стаята. Три е хлъзгаво число. Във всяка възможна негова конфигурация има по един излишен.
За президента Ердоган това са жените. Поставянето на най-високопоставената по ранг жена в Европейския съюз встрани, на диванчето, по време на среща, една от целите на които е включително да се коментира оттеглянето на Турция от Истанбулската конвенция и изобщо защитата на правата на жените в страната, е всичко друго, но не и гаф или пропуск.
Десет години по-рано, Турция начело с Ердоган, е първата страна, подписала Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, останала известна като Истанбулска конвенция. През последвалото десетилетие, Ердоган посреща и предшествениците на Фон дер Лайен и Мишел, мъже, с адекватни на броя и ранга им места за настаняване. Привидното спокойствие на света от преди десет години, поне за нас европейците, в последно време показва зад напуканата си фасада своите истински проблеми, липси и излишъци, расли в мълчание, може би твърде дълго.
Във време на глобална пандемия, на глобална икономическа криза, на климатични проблеми, на задълбочаващи се неравенства между хората в световен мащаб, на затворени граници и нарушени вериги на доставки, на предизвикателства в дигитализацията, на необратими ценностни промени, на несъвместими шумни искания на неоконсерватори и постмодерни либерали без нито една допирна точка помежду си, наистина ли два стола са тема, за която си струва да говорим повече от час след случката? Да, при това много, защото езикът на дипломацията е символен език, чиито писмени знаци са подтекстове, контексти и междуредия, и когато тези знаци започнат да се забелязват с просто, невъоръжено око, може би сме закъснели с пренареждането на комуникационната ситуация.
Двата стола казват твърде много за това защо всички останали въпроси, неизчерпателно изброени по-горе, са толкова трудни за разрешаване.
Холивудското време на разговори на висок тон за правата на жените, обидно съдържание и квоти за полове в изкуството, е фалшиво и егоистично, непродуктивно, фокусирано вътре в себе си.
На негов фон съществува паралелен свят, свят, за който не говорим. Свят, в който се забраняват абортите. Свят, в който религиозното забулване се приема за културологична особеност. Свят, в който за разцъфтяването на депресиите, зависимостите и домашното насилие, катализирани от над едногодишния локдаун, не си говорим, защото това са глезотии, а приоритетът е да сме ваксинирани, живи и здрави… И не че не е, но този дискурс е единственият допустим в диалога.
Свят, в който държави гласно или негласно предпочитат статуквото на затворените домашни врати и измиването на ръце за „личните проблеми“ пред промяната в отношението към половете. И нищо, че със статистическа прецизност се брои колко жени на ръководни постове има в дадена партия, институция, фирма.
И ние сме една от тези държави.
Ако обърнем поглед назад към политическата кампания преди парламентарните ни избори, ще видим агитационни видеа с жени в носия, точещи кори за баница за шкембелии, накичени с патрондаши.
Ще видим телевизионни интервюта, в които кандидатът е завел жена си, отново в носия, заедно с децата им, за да демонстрира своето преимущество да гради правилни семейни ценности.
Или пък такива, в които партиен лидер ведро бъбри как възпитава сина си чрез бой, а жената не е като човека, окуражаван от дружелюбното мълчание на водещата.
Ще видим жените в дадени политически сили, представени като украшение на въпросната партия. Едва ли не, „вижте, даже и жени си имаме тук“.
Ще видим и N на брой непознати, корпоративно усмихнати какички да говорят идентични послания за България на децата, България на семейството, България на традиционните ценности.
Малцина са онези, които не делят политиката на мъжки и женски организации, на глобална икономика срещу родна стряха. Малцина са онези, смятащи, че проблемите на жените и децата не са просто някакви женски проблеми, предмет на женската партийна организация, предмет на диалог, който се води у дома, в хола, на дивана, на същия диван, на който макар и неприятно изненадана, беше принудена да седне и г-жа Фон дер Лайен.
А преди месеци, когато Камала Харис, стана първата жена и първият цветнокож вицепрезидент на САЩ, първият коментар, който чух за нея, гласеше: „Какво пък е постигнала тази? Дори не е родила собствени деца.“
Ако се върнем към Стола в стаята, наистина ще видим една история, която се повтаря от началото на времето.
В нея президентът Ердоган е антагонистът. Той е човекът, който постига своето с твърдост и демонстрации, с власт, с цена, която други плащат. Фрау Фон дер Лайен е протагонистът. Тя е човекът с възпитания, деликатния, тихия отпор на несправедливото, който ще отстъпи, за не задълбочава конфликта, и в крайна сметка ще седне, където са му предложили. Как завършва историята, винаги е зависело от Шарл Мишел.
А Шарл Мишел мълчи и се радва на стола си, не прави официално изявление, не взима отношение. Шарл Мишел пази стола си. Вероятно си мисли емблематичните думи от старата приказка на Вилхелм Буш: „Да, досадно, несъмнено, ала този път не за мене“. Шарл Мишел е многоброен. Шарл Мишел сме ние.
Десетки хиляди Шарл Мишел стоят зад всеки Ердоган, който е придобил значение.
Не бъдете Шарл Мишел, момчета и момичета. Независимо в коя стая се намирате и колко са столовете в нея.
Още от Лора Младенова:
Расисти, сексисти, комунисти? Не, абсурд – просто мразим Меган Маркъл
Всичко, което не е наред с мнението на Иван Добчев за Мария Бакалова
„Мъжът ми много помага вкъщи…“
Възможно ли е #НиеСъщо да имаме #МеТоо?
