„Островът на кучетата“ – чела съм книга с такова заглавие, авторът, уви, не помня. Островите в книгата бяха все по-малкото места в съвременните градове, неосветени и необгледани от вездесъщите очи на камерите. Тъкмо в тези бели петна на градската карта, в чистите от наблюдение публични места, повествувателят и цяла мрежа анонимни бунтовници срещу немигащия гнет на наблюдаващото око правеха секс.
При това обикновено си осигуряваха и зрители, истински хора, дошли на място, вместо да си пуснат у дома „Порн хъб“. За начинаещите тръпката беше да правят секс на неосветено от камерите място, а за пристрастените – така че да ги видят, без да могат да ги заловят или разпознаят. Сексът си го биваше, романът – не толкова. Беше младежка имитация на нещо средно между Мишел Уелбек и Чък Паланюк. Не за книги ще си говорим обаче.
Покрай новоогласените случаи на насилие в детски градини и сиропиталища, стреснатите родители отново надигат глас за поставяне на камери в детските градини. За вас не знам, аз не виждам пряка логична връзка между наличието на камера и неналичието на насилие. Даже си представям при токов удар или ако от недоглеждане остане остров без наблюдение, как би постъпила една изнервена от постоянното следене учителка в детска градина?
Седмица преди историята с тормозените деца в бургаската детска градина, беше новината за столичен учител, заплашен с уволнение, задето се разправил с ученик побойник познайте как – с шамари, разбира се. Този учител беше обявен за несправедливо накиснат от безмилостната бюрократична система герой. Детето си го заслужавало, човекът бил много свестен и раздавал правосъдие по най-легитимен начин, без да се съобразява с някакви там либерални скрупули и лигавщини.
В съзнанието ми е заседнал и един видеозапис, правен преди година или две, в него треньорка по гимнастика обиждаше и унижаваше дете на видима възраст около 9 години, след което заклещи главата му между протегнатите си като щипци ръце и го отлепи от земята, дърпайки главата нагоре. Подобни записи трябва да вървят с надпис – внимавайте, ако го гледате, повече никога няма да можете да не сте го правили; адски омерзително и гадно. В защита на треньорката обаче излязоха самите родители на пострадалото дете, те, оказа се, одобрявали методите й, в някакъв вариант на познатата философия: „Боят изгражда, не е да разгражда„.
Струва ли си да отваряме изобщо приказка за дебата около Истанбулската конвенция, който е така изместен от темата и така затрупан от шум и истерия, че сигурно малцина вече помнят за какво ставаше реч. А именно – мерки срещу насилието над жени и деца.
Та по повод пресните случаи на побой и тормоз в детски заведения, няма ли да е добре вместо отново да започнем разправия за и против камерите или да гледаме обиколката на Янка Такева плюс минус още две чиновнички из телевизионни студиа и сутрешни блокове, да се разберем най-сетне кой е упълномощен да упражнява вербално и физическо насилие? Защото в момента получаваме смесено послание – веднъж учител може да раздава шамари, в другия случай е недопустимо. Една седмица шамарите от учител са „логичен“ начин да накажеш провинило се дете, в другия са тормоз.
Хайде малко яснота.
Близо 70% от българите одобряват използването на „минимално насилие“ върху децата – шамари, пляскане, издърпване на ухо. Това сочат резултатите от проучване на Националния център за изучаване на общественото мнение, направено преди две години.
И какво излиза: вкъщи аз мога да си шамаросвам детето, когато и както намеря за добре, но учителката в детската няма право. Ако е така – давайте камерите, те ще удостоверят монопола ни над насилието върху деца. Ще си ги бием ние.
Или, може би все пак е по-добре да се съгласим НИКОЙ да няма право да удря и да обижда – нито учители, нито родители, нито акушерки или треньори. Да вземем да предприемем мерки – истанбулски, софийски, тутракански, както ще да ги кръстим, само да са адекватни и ефективни, срещу ВСЯКО посегателство върху дете. А това предполага адски много работа, защото става въпрос за възпитание и още по-тежко – за превъзпитание и за неща, които камерата няма как да свърши.
Не знам колко е опасен джендърът, който ще дойде да ни превземе, знам само, че ако продължаваме в същия дух – да се борим с насилието с камери и осъдителни декларации, когато джендър апокалипсисът дойде, ние вече ще живеем в толкова лоша имитация на Чък Паланюк и Мишел Уелбек, че няма и да забележим. Ще сме се превърнали в един остров на кучета, в който всяко необгледано от камерите петно, ще е превърнато в гладиаторска арена, където проблемите ще се решават с бой и обиди.
