Остарявай, любов, моля ти се, остарявай!

| от Кристина К. |

Ще ви издам една тайна – дългите връзки са по-лесни за преживяване от кратките. Поради една проста причина. При тях си прекарал достатъчно време в реалността със съвършения образ в главата си и си имал достатъчно контекст, че наред с боксерките му постепенно да започнеш да сваляш и супергеройското му наметало, и рицарския меч, та и него самия от белия кон на мечтите си. След като нееднократно сте водили спор за градусите на климатика, тъпяли сте пред монитора, мълчали сте си на какви ли не теми, гледали сте се сополиви и подпухнали, дърпали сте се за политика, слушали сте кой как прекарва времето си в тоалетната, чула си как „аз от тоя шоколад няма да ям, така че ето ти само половината пари за майонезата и хляба“, майка му ти е обяснила, че нивга няма да я стигнеш ни в имамбаялдъто, ни в прането на килими, а твоята майка ти е обяснила, че ще си затриеш живота в битовизми с този, дето за три месеца е качил шест килограма и не е чел от миналата зима, фантазиите за светлото ви съвместно бъдеще са отстъпили място на грубата реалност. И ако в тази реалност няма достатъчно любов и разбирателство, че да я продължите и да гледате със смях на климатика и на майонезата, самата ти усещаш, че е най-разумно да продължите по собствените си пътища, по възможност с добро.

Замисляли ли сте се някога, че да се разочароваш буквално означава да свалиш бронята на предходното очарование?

Да се разочароваш е полезно за самия теб, помага ти да гледаш обективно на живота и хората. Ако не продължат „докато смъртта ни раздели“, дългите връзки обикновено умират преди края си. Докато да приключат, те са вече преживени. След тях ти е леко и свободно. Кратките любови са друга бира. Те те оставят по средата на най-щурите ти фантазии да се чудиш „какво би било“ и „какво, по дяволите, направих“. За съжаление, това чудене може да ти пречи в продължение на месеци, дори години напред и да саботираш с него следващите си срещи, връзки или опити за връзки със сравнението между реалния човек от плът и кръв, който седи срещу тебе и предлага да идете на палатки, и колкото непостижимото, толкова и имагинерно съвършенство на онзи, когото изтърва и никога няма да си простиш за последното. Понеже… ако беше малко по-слаба, ако беше малко по-усмихната, ако беше малко по-общителна, ако беше малко по-сдържана, ако хапваше повече, ако пиеше по-малко…. какво можеше да бъде, ама на, ти обърка всичко и сега не е.

Онзи, когото изтървах, се казваше Боби.

И сигурно още се казва. Боби е приятел на приятелка, с която една вечер преди няколко години качваме своя весела обща снимка в социалките. „Спи ли ти се?“, пише на лично съобщение непознатият за мен тогава Боби. Не ми се. Вечерта е още млада – започваме я с бутилка бяло вино в парка пред Народния, и докато да остарее, я завършваме с боза и банички малко след изгрева, все така там, все така увлечени в приказки. Закъсняваме за работа, и двамата. Майната му, танцували сме без музика на тревата в градинката и това ми стига за тази седмица. Научавам, че Боби се занимава с кино и музика, композира, свири, не се свърта на едно място и пътува непрекъснато, задава безброй въпроси за доброволчеството ми, за идеите ми, за любимите ми книги.

Идните седмици са бобицентрични. Разбирам, че той живеена на последния етаж, „в една мансарда точно под звездите“, с капак към покрива и небето, между хаос, книги, трева, нахвърляни по пода чернови и китари, Боби е героят от някогашните касетки с песни на баща ми, които сме слушали в колата, Боби е всичко, което не можеш да вкараш в костюм, шаблон и корпорация, Боби е вратата към звездите, Боби е многоточието в края на всяко изречение. Научавам, че да спиш два часа на денонощие, е не просто възможно, но и нужно. Коремът ми се свива от смях, ходенето до химическото чистене се превръща в романтично приключение. Ядем миди с бяло вино на пода в апартамента, който ремонтирам. Правим любов и спим въху налепените найлони в хола, между навитите на руло килими, легло още няма, и кому, по дяволите, е нужно то. Не млъкваме, докато гледаме филми, а на финала на „Седем“, докато героят психопат на Кевин Спейси носи на Брад Пит кутията, аз крадешком наблюдавам лицето на Боби и си мисля за ума му „What’s in the box?“. Боби умее да ме държи будна до сутринта над темата защо немските армии са нахлули в Полша.

Всичко добре, но само няколко седмици са нужни, че да разбера, че Боби обича да води среднощните си военни лекции на няколко различни фронта. Капитулирам. После няколко години си плащам репарациите.

Ами ако сбърках? Ами ако тръгнах твърде рано? Ами ако се засегнах твърде лесно? Ами ако това не е било всичко? Ами ако някога пак…

Докато излизам от театъра с някого, който ме пита „Е, добре, сега каква ѝ беше на тая постановка идеята?“, си мисля, че по бай Бобиево време нямаше такива работи. Докато търся недостатъци на следващата си среща, се чувствам като Рос от „Приятели“, в чийто списък с предимства и недостатъци на гаджето му пише само един непоправим дефект: „Не е Рейчъл“. И не е нито лесно, нито приятно, нито логично след време да обясня на приятеля си защо Крис Айзък вие „I never dreamed that I’d meet somebody like you… And I never dreamed that I’d lose somebody like you…“, докато аз с чаша вино режа шопска салата в кухнята в сряда вечер, а щруделът ми с вишни прегаря във фурната.

Така се изтъркулват шест години, докато един ден… екранът ми светва по никое време: „Хей, искаш ли утре банички в парка?“.

Това е то. Моментът. Златната рибка е изпълнила третото ми желание. Небесата са чули молитвите ми. Белият кон вече препуска насам. Къде са фойерверките, дами и господа? Не чувам да гърми шампанското ми?

На другия ден, в същата онази градинка, заварвам един стар човек. Изглежда като Боби, дал си е труда дори да не пусне шкембе, но на негово място стои някой друг. С него нямаме какво да си кажем, след всяка тема се ослушваме за следваща в неловкото мълчание. Човекът в тялото на Боби става да се скара на няколко деца, че си играят в същата трева, в която с Боби сме танцували. Човекът в тялото на Боби казва „Все едно и също, от работа вкъщи, от вкъщи на работа, животът изтъпява с времето, нали знаеш?“, а аз отказвам да знам. Човекът в тялото на Боби се възмущава от хората, които протестират – „Какъв е смисълът“, пита, „Рушат обществения ред, нищо няма да се промени, каквото – такова…“. Когато аз си тръгвам от пейките с недоядена баничка, за да се върна на протест, Боби завинаги си тръгва от главата ми.

По-късно екранът ми светва отново: „Все се чудя какво щеше да бъде, ако с тебе бяхме останали заедно“. „Сега някой друг щеше да получава същото това съобщение“, отговарям аз. И съм свободна, пичове, аз съм свободна.

Единственият начин да победиш въпроса „Какво би било?“, е да му отговориш.

Вижте още:

Когато старата любов хване ръжда