Обичам те, чудовище!

| от Леонора Капсарова |

Като бях малка, ме беше страх от две неща – тиранозавъра от едно анимационно манга филмче на касета номер 19 в домашната библиотека, и генерал Рана – брутален дебел заек с едно око, еквивалент на Хитлер в заешкия свят. На касета номер 6 в домашната библикотека. Благодарение на незнанието на родителите ми, че анимационен филм не означава детски филм, до ден днешен зайците ме притесняват.

Вече не ме е страх от чудовища или по-скоро ме е страх от други чудовища. Но големите, зли, острозъби и агресивни животни все още ме вълнуват. И ако съдим по огромните успехи на филми като „Челюсти”, „Синята бездна”, „Джурасик парк” 1,2,3 и 4, „Лабиринтът на Фавна”, „Пришълецът”, „ТО”, „Мухата”, „Кинг Конг” др. – не само мен…

Защо обичаме страшните чудовища от митовете, легендите, книгите и филмите, а съжителстваме кротко и примирено с истинските чудовища, с които делим една реалност? Не съм чувала някой с ентусиазъм да споделя „Леле, гледах у-ни-ка-лен филм за една жена, болна от рак”. Или „Разказах на детето ми нова приказка за убиеца от Борисовата градина”. Не съм срещала и някой, който като малък да се е страхувал от ислямски екстремисти.

Къде е границата между приятния, гъделичкащ страх и дълбокия, ненавистен страх, който ни кара да не изричаме имената на страшните неща, подобно на героите от Хари Потър, които не наричат Волдемор с името му от страх да не го предизвикат? Може би е в увереността, че накрая винаги ги преборваме. Или в точно обратното – че има създания, които са по-силни от нас и ни нападат по независещи от нас обстоятелства, а това от своя страна ни освобождава от отговорност да внимаваме. Може би е в усещането за безопасност, което ни носят тъмните киносалони – гледаме как страховитият Индоминус Рекс притиска две деца в стъклена сфера и уютно се сгушваме в седалката си. Ако стане много страшно – може да хапнем пуканка за успокоение. А чудовището…то е на екрана, отвъд предела на нашата действителност. Четем увлекателни криминални романи с настървение и съпреживяваме страха на преследваните персонажи с наслаждение. Но ако ни стане тревожно, можем да откъснем очи от книгата и да се огледаме – дивана, библиотеката, телевизора, всичко е наред. У дома сме в безопасност.

Или поне в илюзорна безопасност. Защото докато човек обитава ума и тялото си, чудовищата са навсякъде около него. И все си мисля,че ако искаме да се борим с тях, трябва първо да ги осветим. Така, както светваме лампата на детето, за да види,че под леглото няма върколак.

Разполагаме с богат арсенал от информационни прожектори, които могат да ни пазят, ако ги насочим към чудовищата. Ако бях художник, щях да нарисувам Горгона Медуза като огромен тумор, който причаква хората, скрит в тялото им.

Праисторическата акула мегалодон – като хулиган, който дебне в храстите с бокс и бухалка. Клоунът от „ТО” като корумпиран полицай, който с действието или бездействието си улеснява катастрофа. А Кракен – като тлъст, безскрупулен политик, който владее масите с многобройните си, дебели пипала. Сещате ли се за някой такъв?

Уви, не мога да рисувам, затова мога само да опиша чудовищата около нас и да се надявам да ги забелязваме, колкото по-рано, толкова по-добре – когато злочестите им майки ги избутват на бял свят, когато се излюпват от черупките си, когато някои от нас ги отглеждат изкуствено в лабораториите си. Те изпълзяват и започват да нападат и не се заблуждавайте – някои от тях изобщо нямат остри зъби и дълги нокти, нито отровни шипове, лазерни очи и гъста козина.

Повечето от тях изглеждат точно като нас.

 
 


Повече информация Виж всички