Хората смятат, че ние, спортните инструктори, сме свръх хора, които не боледуват, не ги мързи, нямат цикъл и лошо настроение. Всичко това е напълно разбираемо, защото винаги сме усмихнати, супер позитивни и с много енергия. Обаче зад всичко това понякога стоят болка, неразположение, кофти ден, недоспиване, лични проблеми или някой път просто мързел.
Залата е като сцена, на която трябва да изиграеш своята роля, защото хората разчитат на теб. Те са отделили от най- ценното на света- своето време и ти си длъжен да дадеш максималното от себе си, защото това ни е работата… Или поне за мен е така.
Отговорът е много прост – правя го, „защото трябва”. Може би така съм свикнала от дете. Спортът винаги е бил голяма и важна част от моя живот. Когато играех баскетбол нямах правото да бъда болна, в цикъл или недоспала. Там си част от един отбор – не си важен ти, а общото благо. Изглежда съм прехвърлила тази дисциплина в работата си към днешна дата.
Все пак използвам някои трикове, които ми помагат в моментите когато не се чувствам добре.
Случва ми се да се разболея – и аз съм човек все пак. Хубаво е обаче, когато сме болни да си останем вкъщи, защото не е гот да заразиш всичките си клиенти. Особено след Ковид се научих – болна ли съм дори малко – оставам си вкъщи.
Но аз имам сенна алергия и синузит, което означава, че когато се запролети носът ми потича като пълноводна река, а когато навън стане студено той се бетонира и полъх не може да премине. Всичко това са незаразни състояния, но са изключително неприятни за мен.
Какво правя? Слагам всичките капки, които аптечната мрежа може да ми предложи. Менделеева таблица- дай я насам. През единия час, в който водя тренировката си, не трябва да звуча като паток, който брои до 10.
Случва се, защото 5 дни в седмицата аз крещя и се надвиквам с високи децибели на музика. Трябва да могат да ме чуят от първия до последния ред – дали е така, всъщност нямам представа. Но от това страдат най-много гласът и мъжът ми. Репликата „Не викай” я чувам няколко пъти на ден. Но аз не викам, просто е професионално изкривяване.
Та, когато ми падне гласът – освен по време на тренировката ми, аз млъквам. Ставам актриса от ням филм. Това е всъщност любимият период на мъжа до мен – тишината. Колкото и да ме дразни с нещо, аз не обелвам и дума, пия си топлия чай и гледам с поглед ала „ей сега ще те ударя с някой тиган”, но от устата ми и гък не излиза.
Мога да ви кажа, че суровите яйца и всички бабини рецепти за глас не вършат никаква работа. Единственото, което помага, е да мълчиш. Разбира се, след като си проведа тренировката, ставам веднага Дарт Вейдър в женски вариант, но това е цената да си групов треньор.
Тъй като съм жена, всеки месец съм дарена с цикъла си. Хубавото е, че съм от малкото късметлийки, които не ги боли чак толкова много, но пък за сметка на това се подувам като диня през август. Слагам задължително някой стар тъмен клин и нещо широко и се надявам, ако има нови клиенти, да не решат, че инструкторката е изяла някой друг инструктор.
И както казах по-горе – нямаш избор, отиваш и тренираш.
Тогава си пускам мотивираща музика. Най-добре ми действа „The show must go on“ на Queen. Сякаш всичко зависи от мен и моят клас е най-важен. No other choice, излизам на сцената и се раздавам. Колкото и да ме мързи, винаги намирам силите и енергията да проведа хубава и изморителна тренировка.
Най-любимо ми е, когато някой ме е изнервил до краен предел преди работа. Това най-често е индивидът от мъжки пол, с когото живея. Може да съм крещяла цветущи словосъчетания, да съм се препотила от нерви, да съм с жестоко главоболие дори минути преди часа, но това никога не си личи, когато съм на работа. Това можеш да го постигнеш само с практика и години, прекарани в работата си.
Водила съм класовете си по време на най-тежките периоди от моя живот. Залата наистина е една сцена, на която нямаш право да бъдеш друг освен най-добрата версия на себе си. Хората не са дошли да гледат вкиснатата ти физиономия, те са там заради теб, те също имат куп проблеми и идват да се разтоварят при теб. Аз винаги успявам да скрия и най-голямата си болка, което в крайна сметка разтоварва и теб самия.
Да си инструктор не е лесно. Сега е много модерно и повечето млади си мислят, че това е сладка и лесна работа, но това далеч не е така. Да си инструктор е сбор от много качества, и често трябва да загърбиш собствените си нужди и желания. Ти си примера, който хората виждат, а това е голяма отговорност и чест.
Още от автора:
Постене и спорт: (не)възможна комбинация?
Спорт без ядене на месо. Или все пак с него?
Сладкият спорт. Възможен ли е изобщо?
Не всички спортове за подходящи за деца. Освен тези
*Катрин е политолог по образование и спортен инструктор по призвание. Занимава се с Пилатес повече от 10 години. Обича да помага на хората да се превърнат в най-добрата версия на себе си. От професия, с годините писането остава нейно хоби и страст.
