Идеализираме Питър Пан, но "да пораснеш" може да бъде опияняващо
Име нещо особено в процеса на порастването и то е колко много от нас така и не го правят.
Сякаш Питър Пан е омагьосал всички и в нощта ги е убедил, че да поемеш отговорност за живота си е страшно и непосилно и което е по-лошото - че не е забавно. А това просто не е вярно.
Има много красота в това да вършиш по собствения си път и да извършваш собствените си грешки.
Романтизираме така наречените "лоши решения" не защото са толкава лоши, а защото това са моментите, в които сме последвали някой порив на душата си и сме се чувствали истински живи.
Лошо решение ли е наистина да поспиш няколко часа повече и да се насладиш спокойно на чаша кафе, дори това да значи къщата да остане разхвърляна малко по-дълго или пък се е очаквало да работиш и през уикенда?
Лошо решение ли е да идеш на почивка с приятелките си, дори когато банковата ти сметка не е напълно съгласна?
Лошо решение ли е да заговориш непознат и да видиш къде ще те отведе това?
Твърди се, че поредицата от много наистина лоши решения би довела до лош живот.
Да, не можем да пренебрегваме задълженията си до безкрай, но има баланс между отговорностите и удоволствията.
Има граница, която зрелият човек в повечето случай успява да намери, защото отговорността за това как живеем е изцяло наша.
Избирането на удоволствието всеки път без поемане на отговорност е една илюзия и нещо, което можем да си позволим само в много ранна възраст, а за жалост и тогава не винаги.
Често всъщност тази склонност към "хедонизъм" е именно израз на едно неизживяно детство.
Обаче в поемането на отговорност за живота ти, има нещо опияняващо.
То се засилва още повече, когато осъзнаеш, че твоите задължения, които те измъчват са мечта на някой друг - да има дом, който да чисти, да има вещи, които да подрежда, да има пари, с които да иде да напазарува (а както знаем няма нищо по-магично от залеза на паркинга на супермаркета).
Да, понякога си мислим, че правим "лоши" избори като си доставяме на моменти на свобода или спокойствие.
Истината е друга - твърде често избираме сигурното, познатото, онова, което знаем как ще се развие, дори да не е най-доброто или най-вълнуващото.
Плащаме за сигурността си със свободата си.
И това е един много тънък баланс, който може и да убие душата ни.
Един от основателите на САЩ, Бенджамин Франклин е казал:
"Някои хора умират на 25, но не ги погребват до 75."
Някои хора умират дори много по-рано.
В момента, в който повярваме, че нещата, които обичаме да правим, са ни забранени, това е моментът, в който умираме.
Става въпрос за съвсем простички неща - да рисуваме, да танцуваме, да пеем, да тичаме, понякога дори и да се смеем.
Всичко онова, което ни прави повече хора и по-малко като всички останали.
Великият български художник Златю Бояджиев например не подписвал картините си по естетически причини, но и защото бил убеден, че стилът му е достатъчно уникален, за да бъде идентифициран и разпознат.
Салвадор Дали също не подписвал всичките си творби. Нещо повече - той до такава степен осъзнавал стойността на уникалната си и разпознаваема марка, че когато вечерял в скъпи ресторанти, рисувал на гърба на чека малка скица, знаейки, че тя е по-ценна от самия чек и той няма да бъде осребрен.
Това е истинската сила на това да си автентичен.
Да си автентичен не е лесно, не е общоприето и изисква нелека борба със себе си.
При хората на изкуството искреността си личи особено силно, защото за да създаваш изкуство, което докосва милиони хора, то трябва да породи у тях някакви чувства, а това изисква да поемеш отговорност за това кой си и какво представляваш.
Затова отговорността за себе си започва, когато спреш да обвиняваш обстоятелствата и хората в живота си за нещата, които ти се случват и разбереш, че те са резултат от твоите избори.
Тогава би могъл да осъзнаеш, че няма нищо по-освобождаващо от избора да пораснеш.
