Мексиканската традиция за правене и подаряване на кукли оживява във фотографиите на Силвана Тревале и Даниела Бенаим
Универсалният човешки импулс да създава фигури по свое изображение (било то като предмети за почит, желание или страх ) вдъхновява дългосрочния визуален проект "Muñecas and Muñequerxs" (Кукли и създатели).
Фотографиите и аранжиментите за проеткта са създадени от венецуелския творчески тандем - фотографката Силвана Тревале и стилистът Даниела Бенаим.
Авторите поставят специален акцент върху живата традиция за правене и подаряване на кукли в Гуанахуато, Мексико, където тези предмети носители на памет, идентичност и семейна обич.
Хартия, вода, въображение и традиция
Историята на правенето на кукли в Мексико е дълбоко свързана с техниката картонерия - майсторско оформяне на скулптурни фигури чрез слоеве хартия, лепило и растителен папирус.
Първоначално куклите от картонерия са създадени като народна, достъпна алтернатива на скъпите и крехки европейски порцеланови кукли.
Традицията се развива от майки и баби, които започват да правят хартиени кукли и фигури за собствените си деца у дома.
Занаятът се предава от поколение на поколение чрез съвместна работа и споделени техники.
В Гуанахуато майсторите на кукли не се възприемат като конкуренти, а като едно голямо семейство. Те настояват да се наричат художници, а не просто занаятчии, защото всяка ръчно направена кукла е уникално произведение на изкуството, носещо душата на своя майстор.
Днес картонерията е сложен визуален език, съчетаващ народно творчество, религиозни ритуали и социален коментар.
Интересно наблюдение на авторките по време на престоя им в Мексико е отсъствието на съперничество сред занаятчиите.
Майсторите работят в подкрепяща общност, осъзнавайки, че техният занаят е общо културно наследство, което трябва да бъде съхранено, разказват те.
Идеята за проекта се ражда след случайна среща на Тревале с възрастна майсторка на кукли в крайбрежно венецуелско градче.
Изправени пред риска тези занаяти да изчезнат, двете артистки се заемат да документират както самите фигури, така и хората, които ги сътворяват.
Връзката на двете авторки с куклите е дълбоко лична.
За Силвана Тревале куклата е "първичен език" на допир, женственост и приемственост. Самата тя споделя, че пази единствената оцеляла парцалена кукла на баба си, заедно с ръчно ушитите специално за нея рокли.
Даниела Бенаим пък споделя, че първият ѝ съзнателен спомен за сън от детството е свързан с кукли.
Нейното вдъхновение се подхранва и от историята на венецуелския художник Армандо Реверон, който пазел в дома си текстилни кукли с човешки размер като свои музи. Когато домът му е унищожен от свлачище през 1999 г., историята се превръща в символ за нетрайността на културното наследство във Венецуела.
В мексиканската традиция, независимо дали става дума за парцалени кукли, предавани от баба на внучка, или за хартиени фигури за празниците, подаряването на кукла е акт на предаване на приемственост.
Куклата е "фигура, направена по наше изображение" - съд, в който се влагат спомените, обичта и историята на общността, разказват авторките на проекта.
Един от най-впечатляващите ритуали, изследвани и документирани в рамките на проекта, е традицията за подаряване на "La última muñeca" (Последната кукла).
В мексиканската култура това е традиционен подарък, който се връчва на момичето по време на празника по случай навършването на 15 години. Куклата символизира последната играчка от детството.
Чрез акта на подаряване и последващо символично предаване на куклата на по-малка сестра или роднина младата девойка оставя детството си зад гърба си и прекрачва в прага на зрелостта.
Амбицията на Силвана Тревале и Даниела Бенаим е да продължат проекта във Венецуела, като го превърнат в световен.
Тяхната цел е да създадат жив архив на знание и култура, които в противен случай биха могли да изчезнат безвъзвратно само в рамките на едно поколение.
