Много шеги, тревоги и назидание се разпространяват по темата за нездравословната връзка на младежите със социалните медии.
Често обсъждаме как младите поколения не могат да се откъснат от мобилните устройства и не знаят как да се справят с аналоговия живот. Твърдим, че всички са пристрастени към TikTok и редовно „потъват“ в заешките дупки на YouTube. И аз самата, макар отдавна да не влизам в категорията „младеж“, на всяка семейна вечеря чувам поне два пъти: „Оставете ги тия телефони!“, независимо че преглеждам спешна кореспонденция.
Факт е, че социалните мрежи и съвременните технологии са се превърнали в неотменна част от живота ни. Истина е също, че моето поколение (т.нар. Поколение Y или „Милениали“ – родени между 1981 г. и 1996 г.) живя и без интернет, а после видя зараждането и първите етапи на развитието му, та в най-голяма степен разбира и смисъла на целия феномен, и притежава адаптивността да се справя и без него.
Gen Z (родените след 1997 г.) са поколението, което е най-чест обект на изследвания и проучвания за вредните въздействия на социалните медии върху качеството на живота и поведението офлайн. Последни проучвания обаче показват, че макар да им липсват някои традиционни комуникативни умения, те са най-добре адаптирани към дигиталния живот.
Всички ние често трудно обработваме поднасяната ни информация и реагираме прибързано, без да проверяваме източника и нужната фактология. Особено ако не сме израснали с необходимостта да обработваме огромния обем от новини, който ни залива и изисква сериозно количество познания, време и самообладание, за да бъдат правилно осмислени.
Бързите обороти, огромните информационни потоци и нетрадиционната форма на този вид общуване могат да ни лишат от едно от най-важните човешки качества – емпатията. Това се използва злонамерено и прикрито от хора, които имат интерес да манипулират емоциите ни, да ни правят крайно недоверчиви и да ни принуждават да показваме най-лошото, на което сме способни.
Всички имаме „онзи“ познат (или повече от един) над средна възраст, който смята, че мнението му е безспорно, обича да се изказва по всякакви теми, без на практика да участва в опитите за решаване на реално наболели политически и социални проблеми, чувства се длъжен да коментира всичко и навсякъде, неотменно изтъквайки превъзходството си и се опитва да докаже правотата си, използвайки всякакви изразни средства и словесни хватки, когато обективните му доводи се изчерпват. Много неприятно, нали?
Колкото и това понякога да ни действа на нервите и спокойствието, трябва да подхождаме със съчувствие.
Израстването в комунистическото и посткомунустическото общество оставя незименно своите белези, дори и индивидът да не е подкрепял този строй или да не е бил привилигирован от него. През всички тези бурни времена и особено през комунистическия режим, обикновените членове на обществото нямаха реално влияние върху значимите теми и решения за своето добруване и развитие, бяха на практика безсилни пред политическите и социални проблеми. Нищо, което се казаше и правеше не можеше да произведе същинска промяна в посоката на живота или в държавното управление.
Липсата на фактора „лице в лице“ дава на потребителите кураж и ги освобождава от много от задръжките им.
Така се оказва, че по-зрелите индивиди са по-склонни да публикуват обидно и непроверено съдържание онлайн, включително и проповядващо агресия, дискриминация, дезинформация и застрашаващо здравето на другите. И да го приемат като шега или справедливо възмущение, базирано на усещането, че всичко бива планирано в техен ущърб.
Като контрапункт на това безсилие, хората израснали в комунистическото и посткомунистическото общество са свикнали, че намесата в личната сфера и живот е не просто допустима, а е част от нормалното общуване и отношения между хората.
Някои от тях могат да чувстват, че темите от по-сериозен характер като насилие, лични права и свободи, физическа неприкосновеност, персонален избор не са в рамките на техния контрол. Но винаги свободно ще ти споделят мнението си за косата ти, работата ти, политическата ти оринтация, съпругът и децата ти, липсата на такива и прочие. И това всъщност не е израз на лоши чувства и намерения, просто манталитет. И щипка усещне, че все пак превъзхождат някого в дадена сфера, както и валидация на собствените им правота и стойност.
Те не правят ясно разграничение между функционирането им и „живия живот“. Поради тази причина те доста по-свободно споделят снимки, лична и чувствителна информация, участват повече в съмнителна онлайн търговия, стават по-често жертва на измами. Не винаги осъзнават рисковете някой да запази снимката на любимото им внуче за престъпни цели или работодателят им да види характера на споделяното съдържание и да направи прибързани изводи за морала, ценностите или интелекта им.
Изводът от ситуацията е следният: млади или стари, всички сме изложени на риск, когато ползваме интернет и социалните мрежи. И с разпространението на изкуствения интелект, т.нар. „дийпфейк“ и други способи за измами, тези рискове ще растат като брой и сложност.
Така че нека сменим изпълненото с досада „Ок, буумър“ с разбиране и състрадание към другите в социалните медии. И може би да запазим по-спорните теми и по-пикантните шеги за комуникиране на живо.
Вижте още:
