(Не)приятелските „съвети“, които имаме нужда никога, ама никога да не чуваме

| от Кристина К. |

Гледката на ядосан, разреван или депресиран близък човек може да е смазваща. Ако пък се случва твърде често, може с времето да стане досадна и това е повече от нормално. Невинаги знаем кое е правилното нещо, което да кажем на някого при раздяла, уволнение, смърт в семейството, или каквато и да било чужда лична драма. Всъщност не е и нужно. Когато споделят, хората обикновено имат нуждата да бъдат чути, а не репликирани, и да знаят, че въпреки трудната ситуация, не са сами.

Успокояването работи различно за всички. И не при всеки би сработила репликата на най-добрия ми приятел, която неотменно работи при мен: „Споко, брат, накрая всички ще умрем!“. Но има съвети и коментари, които винаги се казват с дежурно добро намерение, но никога, ама никога, ама никога в човешката история не са помогнали на никого да се справи с неприятна ситуация. Не ги казвайте на хората, ако искате да им окажете емоционална подкрепа. Или пък, казвайте им ги, ако искате да сте сигурни, че следващия път няма да мрънкат на вас.

Всичко се случва с причина. Така е трябвало да стане.

„Т’ваа ние много добре го знаеме, хе-хе-хе-хе“ пееха Хиподил в „Скакауец“. Знаем го, когато сме спокойни, когато е минало достатъчно време, че да се дистанцираме емоционално от преживяната ситуация. При току-що преживян спонтанен аборт, узнаване за изневяра от дългогодишния му партньор, или налагане на запор върху заплатата му заради стари дългове, последното, от което човек се нуждае, е мъдро и снизходително заключение за глобалния смисъл на вселената.

Всяка ситуация е подарък и урок от съдбата.

Ако все пак държите да вмъкнете нещо далекоизточно в утешителната си реторика, поне си дайте труда да посъветвате човека на коя каса да иде да го смени подаръка за нещо по-добро от новооткритото му заболяване или изгорялата му къща. Ако пък вашият близък е един от онези, които са написали като образование във Facebook „училището на живота“, може дори и да ви повярва.

Това разумно ли е сега да го правиш?

Последното, което човек има нужда да чуе, когато най-после е изпитал готовност да се откачи от токсична връзка, да напусне смазващо и безперспективно работно място, да се хване да учи следващо висше образование, или да тегли майна на всичко и да иде да си попътува известно време. Ами ако никой не го вземе на работа, като вече е на преклонната възраст от 30??? Ами ако не си намери партньор, та това е равносилно на социална смърт??? Ами сега има сигурност, нищо че няма нищо друго – как ще се откаже току-така от нея? Как така ще учи тепърва, с 20-годишните деца? Какво ще я прави тая дупка в CV-то? Спокойно, човекът тези неща си ги мисли и без вас. Странно, обаче, на света има и работодатели, и потенциални партньори, които (може би за разлика от вас!), са забелязали, че бай Тошовото време е свършило и може би ще оценят склонността му да рискува в минимални дози.

Не беше за теб този човек / тази работа / тази мечта.

Ама така да бяхте казали от самото начало, и вашият близък щеше да знае да не се влюбва, да не кандидатства за нещо различно от кол център, и генерално да не си мечтае, или поне не преди да се е консултирал с вас за експертно мнение. Толкова проблеми щеше да си спести за в бъдеще. Вие, разбира се, освен тайната на смисъла на живота, знаете най-добре и кой, кое и какво е подходящото за всеки човек. Спестете време на всички ни и ни разкрийте мистерията, така и така сте почнали.

Горе главата!

Кой да се сети, че ако позяпа достатъчно дълго в небето, всичко ще се нареди. После ще си намаже врата с Диклак заради многото кривене и като Кобрата ще продължава напред. Ако не сработи, макар и това да е почти сюрреалистично като опция, добавете и малко „Усмихни се!“ и „Гледай по-ведро на нещата!“.

Съжалявам, че така го приемаш.

Или преведено на чист български – „ти нямаш проблем, само си въобразяваш, че имаш, та и на мене чак си позволяваш да ми досаждаш с това“. От създателите на „Извинявай, че ми се обиди“ и „Сори, че ме провокира да те ударя“.

Не го мисли!

Някой седи и се тревожи или страда с дни, седмици и месеци наред по тема, която явно е много важна за него, само защото не се е сетил, че може просто ДА НЕ ГО МИСЛИ. Как да не му отворите очите, наистина?!

Тъпо е да страдаш за това.

Генерално е тъпо да страдаш, но се случва и се случва на всички. Различни са само причините. Не страдаш, защото е умно или забавно. И липсва някаква уеднаквена съдебна практика по въпроса за кое си струва да се страда и за кое – не, нито чии чувства са валидни и чии – не. Последната инстанция по въпроса не сте вие. Не го мислете, дето се вика.

Има много риба в морето.

Някого не са го приели в университета, за който се е готвил усърдно три години? Не се е получило с човека, в когото е бил най-влюбен през целия си съзнателен живот? Издателствата са отхвърлили романа му за 17-и път? Да, вероятно ще мине малко време и ще пробва пак. Другаде. По друг начин. Но не очаквайте да има вече подготвени апликации за 4 различни специалности в 16 други университета, да си е уредил Tinder срещи за всички петъци в обозримото бъдеще, и вече да завършва друг роман, който ще презентира на други издателства. Най-малкото, защото не би било здравословно да подхожда така, вместо да осмисли ситуацията.

За нищо на света не се отказвай от това.

В случай че някой от близките ви иска да се отдръпне от хобито, образованието, връзката или работата, която има, е много възможно, но не и задължително, идеята му наистина да не е добра. Малко време и перспектива може да му помогнат да го осъзнае и сам и да намери истинската си мотивация да продължи с всяко от тези неща, или пък да се преориентира какво е неговото. Да правиш нещо „на всяка цена“, не е градивна мотивация. Светът няма да свърши, ако не го правиш. А и в този тип решения няма нищо фатално и окончателно. Само смъртта е фатална и окончателна.

Няма да те погледна повече, ако не ми послушаш съвета.

Беше модерно да се казва в гимназията, спомням си, и се очакваше да изразява толкова интензивна форма на загриженост, че отстрани да изглежда сякаш човек сам не може да живее с потенциалните грешки на приятелите си. Наслагваше върху съществуващия проблем една неясна бъдеща вина. Ако сте надхвърлили гимназиалната възраст и продължавате да го казвате, дано човекът вярно не ви послуша, и дано вярно не го погледнете повече – по-добре ще е за всички. 

Дай да говорим за нещо по-весело.

Ако не ви се обсъждат чужди проблеми, си го кажете направо – не сте длъжни нито да слушате, нито да помагате. Не опитвайте обаче да заметете нежеланието си под претекста, че разведрявате другия, като го приннуждавате да се усмихва на миймове, вместо да сподели какво му има.

Който приказва за самоубийство, никога не го прави.

От всички ужасни неща, които можете да кажете на някого, това безапелационно гърми шампанско, че е спечелило първата награда. Подозирам, че е вкоренено като някакво масово мнение, изричано от тотални лаици със смазващо чувство на превъзходство и компетентност, просто като благовиден предлог да не се погледне сериозно на нечие тежко емоционално и/или психическо състояние и да бъде то сведено до жажда за внимание (каквато понякога действително е). Ако някой ви сподели, че не му се живее, че иска да умре, че си представя погребението си, че предпочита да не се е раждал, или директно, че обмисля как да сложи край на живота си, вариантите са два. В единия той си го мисли поне донякъде, ако не и напълно, сериозно и търси валидиране и оправдаване на желанието си или контрааргументи. В другия е възможно наистина отчаяно да търси внимание. И в двата случая има нужда от помощ. Вероятно такава, която е отвъд вашите възможности, нерви и търпение. Насочете го към професионалист или сами потърсете мнението и съдействието на такъв. Споделете с други близки на човека. Ако ви е по силите, опитайте да не го оставяте напълно сам. Единствено не му казвайте „бате, ти само така си приказваш“. На по-късен етап може да съжалявате, а на него вече завинаги нищо да му няма.

Вижте още:

Глупостите, които никога да не казваме на децата си

[related