Някога, около студентските ми години, във Facebook имаше група на име „Най-хубавото нещо в София е табелата за Варна“. Още тогава, въпреки личните ми сантименти към морския град, в който съм отрасла, подобно твърдение ми се струваше адски посредствено, показно и глупашко.
С времето това ми усещане се задълбочи. Никога не съм разбирала отрицанието и омаловажаването на чуждото хубаво като метод за промотиране на своето хубаво. Казва ми по-скоро, че всъщност нямаш с какво да се похвалиш. Като политик в предизборна кампания, който сочи само грешките на опонента си, а често дори ги измисля. Само и само да не се върне топката в неговото поле.
Неведнъж жълтопаветни кореняци са ми обяснявали как на нас, неродените (в София) петковци, просто не ни е тук мястото. После са ме помолвали да им услужа с лекции, да питам дали няма позиции като за тях в работата ми, или да им услужа с 10 лева за бири.
Неведнъж и във Варна са ми говорили с насмешка за любимата ми столица – града, където намерих и себе си, и приятелите си.
Един приятел пък често казва, че много поощрява съвременната тенденция дистанционно работещите да строят къщи на село и да се изнасят натам. „Повече пространство и опции за жилище за мен“, допълва още. Той не е софиянец. Както и аз не съм. Но и двамата сме от хората, на които този град е дал възможности, среда и кътче, в което можем да бъдем себе си, без да ни гледат като бели врани.
Когато дойдох за първи път, бях на единайсет и имаха да ме награждават от олимпиада по руски език. Първото ми впечатление бяха хаосът, мръсотията и неописуемата воня в подлеза на софийската ЖП гара. И шумът на трамвая – може би беше номер седем – където не можехме да си чуем приказката с мама (само провинциалистите, ще каже някой ден една приятелка, избягват да стъпват по трамвайните релси). Помня да се радвах, че и там в столицата има много дървета.
После отидохме до ЦУМ, където за пръв път се возих на ескалатор. После в градинката на „Кристал“ – там с баба и дядо, дошли за награждаването ми, се снимахме пред паметника на Стефан Стамболов, а той ми приличаше на яйце. После ме наградиха в Руския културно-информационен център (РКИЦ) и даже имах снимка с посланика. Тогава руският още не беше срамен, а паметникът МОЧА в доказателство на последното гордо се извисяваше в Княжеската градина.
Двайсетина години по-късно гарата ще са я ремонтирали, но подлезът под нея ще си остане място, през което не бих препоръчала и на врага си да иде по тъмно. Трамваите, виж, ще станат безшумни и ще се превърнат в една от много малкото опции за екологично и бързо придвижване сред все по-задръстения град. Отдавна ще съм спряла да ходя на токчета и няма да прескачам трамвайните линии.
Дърветата – онези кестени в суматохата, които прецъфтяват и пак цъфтят в естрадното парче на Михаил Белчев „Булевардът“ – ще са понамалели, за сметка на инвестиционните проекти на строители, които често затискат и археологическите артефакти обратно надолу, към аналите на историята.
Двайсетина години по-късно още нещо ми се случи за пръв път пред ЦУМ – да видя как под колоните бият протестиращи. До онзи момент историите за полицейско насилие за мен ще са били прошепнати летописи от едно друго време, а то не беше и не ще е свършило. И все пак в онзи момент аз ще съм щастлива: ще усетя гражданска енергия, която също ще съм мислела за прошепната и мъртва история, след като години наред ще съм живяла с усещането, че случващото се наоколо е окей за хората наоколо и тази мисъл ще ме е правила все по-тъжна.
Ще засека изгубени семейни приятели, колеги и съученици, за които дори не съм подозирала, че ще се срещнем отново под знака на кауза. На едно такова мероприятие ще открия в едно момиче от случайна фен група в интернет най-добрата си приятелка.
На едно друго такова мероприятие ще видя бившия ми любим преподавател от Софийския да протестира редом с бъдещия ми любим поет.
Друг протест от същото онова лято на 2020-а ще ме намери отново на „Кристал“, отново пред онази зловеща, разцепена от мълния яйцевидна глава на Стамболов (Зиги Стардъст след две седмици на Балканите?). Политикът, за когото ние всички в София имаме мнение и нито едно от нашите мнения не е нито правилно, нито погрешно.
Пред главата с моя бъдещ най-добър приятел ще пием първата си протестна бира заедно, забравили и политиката, и времето, а моментът ще се отличава с неловкостта на онези първи излизания, за които до края на живота си не знаеш дали не е трябвало да се води, че са среща.
Друг мой приятел ще напише среднощен sms от „Кристал“ веднъж: „Хей, пия с Денди, можеш ли да си представиш, разказва някакви странни военни истории“. Две години по-късно знаковият софийски гей Денди ще бъде убит при неизяснени обстоятелства, а ние и с двамата ми приятели ще си развалим отношенията на тема дали у нас съществува хомофобия, или аз се правя на интересна по някакви безсмислени „woke” протести. Каквито впрочем не се случват в никой друг град. Веднъж някой ще ми напише „лапай, курво“ пред входа, задето ходя на тези протести.
В годината, в която загива Денди, ще се случи и последният повод да отида до РКИЦ – „специалната военна операция“ в Украйна ще е започнала и ние с още десетки хиляди хора ще оставим в знак на протест пред сградата детски обувки.
В моите ще пъхна и написан на ръка текст на една руска песен – „Надежда“ на Анна Герман – с посланието, че хората ни свързва повече, отколкото ни разделя.
После паметникът, МОЧА, ще изчезне от Княжеската, може би в комуникационен опит за доказване на един кмет, че не иска да се асоциира с предците си и с летописните истории за полицейско насилие, с които тях ги свързват.
Малко преди демонтажа ще заведа там партньора си да се порадва на металните ограждения, обозначаващи неминуемия крах на конструкцията. От едната страна на монолита години наред ще е тръгвал Прайдът. От другата все така ще се простира Борисовата градина, където денем е трудно да се разминеш от весели детски игри, а нощем е животозастрашаващо както да замръкнеш сам, така и да приличаш на гей. А по средата често ще сме казвали със спрейове какво мислим – за Русия, за системата, за настоящето, миналото и бъдещето.
На един протест полицай ще ми прошепне „аз те помня от предния, всички ни псуваха, а ти стоеше отпред и мълчеше, изглеждаше малко тъжна“. После ще се поинтересува за телефона ми и че все пак някой ден, като си имам мъж и дечица, ще спра да протестирам, нали?
Всеки софийски ден ще вървя през разбити плочки, кучешки лайна и преливащи контейнери за смет и ще отивам да търся човека – човека като мен и човека не като мен.
Да открия нещо ново – магазинче за зарзават, малка антикварна книжарничка или последната идея на приятел.
Вмирисан бар, където има с кого да си поговориш за нещо различно от какво сме яли и кой минава по улицата.
Протест, който ще хареса на двайсет човека, ще знаеш предварително кои са и все пак ще наминеш.
Пренаселена, биполярна, флуидна, грозна, истерична и непрекъснато изливаща се от очертанията си, София ще живее свой собствен пост пънк живот, едновременно токсично и вдъхновяващо, и ще диша с пълни гърди както гадните си въглеродни изпарения, така и дъха на всички онези българи, които имаме да кажем нещо, независимо хубаво или лошо е то.
Затова е още жива, предполагам, но затова и още я боли. Като разцепената глава на Стамболов в градинката „Кристал“, София е място, за което каквото и да кажеш, няма да е правилно, а няма да бъде и грешно. Място, където можеш спокойно да бъдеш сам, какъвто и да си. И където имаш най-голям шанс всъщност да не бъдеш.
Не знам дали майка им е София, или те са просто сираци, които са се приютили там временно, защото няма къде другаде.
Знам, че паметникът на едноименната светица, онзи около банките, ресторантите и Сердика, между Триъгълника на властта и Триъгълника на религиите, мнозина го свързват с рептили, конспирации, Лилит и смъртта. Тези мнозина вероятно са същите, с които може да разменим случайна усмивка на кръстовището, а случайно сквернословие в коментари под пост.
Едно трябва им призная – мутренската естетика на паметника никак не отива на този град. И същевременно точно тя му отива.
Вижте още:
