Тези дни в Париж едва ли ще усетите познатия романтичен дух на есенно кафене и ароматно кроасанче. Вместо това въздухът тежи от младежки гняв, а пред входовете на стотици гимназии са струпани барикади от кофи за смет, стари пейки и ръчно изписани плакати. Ученическите протести във Франция отново превзеха заглавията на световните медии, но зад кадрите с дим и сблъсъци с полицията всъщност се крие нещо много по-дълбоко и човешко.
Тези тийнейджъри не са на улицата, защото ги мързи да учат или търсят извинение да избягат от часовете. Те са там, защото влизат в класни стаи, в които мазилката се рони, прозорците пропускат ледения вятър, а чиновете не стигат за всички. Тъпчат се по четиридесет души в стая и с месеци нямат часове по основни предмети, защото никой вече не иска да работи като учител срещу обидно ниско заплащане. Когато правителството за пореден път реши да спести пари точно от техния бюджет, чашата просто преля. Френските ученици протестират, защото виждат как държавата им продава тяхното собствено бъдеще. Те искат съвсем прости неща: нормални училища, достойни заплати за учителите им и равен шанс за всеки, независимо дали израства в луксозен център или в краен квартал.
Протестната вълна засегна над 1 200 гимназии и институции в цялата страна, като в пиковите дни близо 400 училища останаха напълно затворени поради блокади и сблъсъци. Повече от 5 000 души са били задържани от органите на реда за една седмица. Около 85% до 90% от поставените в полицейски арест са непълнолетни, предимно ученици от блокираните гимназии. Градацията на арестите ескалира рязко през последните дни, като само за един четвъртък бяха задържани 1 954 души, а в петък — още 1 747 души, показват официалните данни на френското Министерство на вътрешните работи.
Разбира се, подобен младежки недоволство бързо привлича и политически апетити. Протестите получиха открита подкрепа от партиите в крайната левица, които видяха в ученическия гняв възможност за допълнителен натиск върху правителството. Но дори през призмата на партийните сметки, в основата на това движение остават самите тийнейджъри и техните съвсем реални, ежедневни проблеми.
Гледайки тези кадри от дома, повечето от нас си въздишат тихо с познатото чувство, че у нас такова нещо никога няма да се случи. И са напълно прави. Но не защото нашите деца нямат същите проблеми, и в българските училища студът, липсата на преподаватели и остарялата система са ни добре познати. Разликата е в духа и в начина, по който израстваме.
Във Франция протестът е част от живота. Там детето вижда как родителите му се борят за правата си и от малко разбира, че неговият глас има значение. У нас обаче с поколения наред предаваме една тиха и опасна философия, че е по-добре да мълчиш, за да нямаш проблеми. "Да би мирно седяло, не би чудо видяло" и всичко в тоя смисъл, със съответните последствия.
Ако български ученик изрази недоволство, той бързо бива обявен за недисциплиниран, а ученическите съвети в нашите училища се свиват до организиране на коледни базари, вместо да защитават правата на децата. Когато френският тийнейджър види проблем, той търси съмишленици и начин да промени системата. Когато българският тийнейджър види проблем, той търси начин лично да избяга от нея - чрез частни уроци, преместване или просто с еднопосочен билет за чужбина веднага след абитуриентския бал.
Целият този контраст ни води до една проста истина, за която толкова много обичаме да говорим, а толкова рядко прилагаме на практика: критическото мислене.
Да мислиш критично не означава да си постоянно кисел или да отричаш всичко около себе си. Това е смелостта да задаваш въпроси, да виждаш отвъд повърхността и да знаеш, че имаш права, които си струва да защитаваш. Точно това превръща едно момче или момиче от пасивен наблюдател в осъзнат човек с позиция.
Здравото общество не се гради от удобни хорица, които просто изпълняват заповеди и се адаптират към всяка неправда. Гради се от млади хора, които имат куража да попитат защо нещата са такива и как можем да ги направим по-добри. Защото най-страшното за едно бъдеще никога не са били викащите ученици по улиците на Париж, а онази тежка, пълна с примирение тишина в нашите собствени стаи.
