Как не станах майка

| от Лилия Огнянова |

Нека първо се уточним – засега не съм майка, но кой знае какво предстои в близкото (или пък по-далечно) светло бъдеще. Към момента обаче съм в навечерието на 30-тата си годишнина и все още се радвам, като ми дойде навреме.

Нали знаете онова притеснено свиване на стомаха и нервните мисли, които проблясват като светкавици в съзнанието – „Ами, ако не ми дойде!? Ами, ако нещо се е объркало?“

Разбира се, отдавна съм минала тийнейджърската възраст, когато евентуална бременност те кара да изтръпнеш до мозъка на костите си (как ще кажеш на вашите, ще го махнеш или ще го задържиш, какво ще се случи с живота ти и т.н.).

Мисля си обаче, че подобни решения не са по-лесни и когато си на 30. И когато не си в „сериозна“ връзка. Въпреки че какво точно значи това? Познавам двойки, които се разделиха и след две деца, познавам и такива, които именно ненадейното зачеване ги събра и години по-късно са все още щастливи и сплотени заедно.

Но като оставя хората настрана и се вгледам в себе си, виждам едно момиче, даже жена, което в своята зряла възраст се чувства по-неподготвена за това да бъде майка, отколкото когато и да било преди това.

Нали знаете – до 25 ако не се ожениш, после все ти е рано. Така го чувствам и по отношение на родителството.

Животът сега ми харесва такъв, какъвто е – разполагам с времето и парите си, имам работа, която харесвам, не бързам за никъде, имам късмета да пътувам често и може би най-хубавото е, че близките ми приятели са в същото положение като мен. Често си мисля, че ако те бяха вече семейни с деца, може би на мен щеше да ми тежи много повече статута „необвързана“.

Единствено гинекологът ме напряга, като ми каже „Айде, че вече ти е време!“. И се замислям, че може би е прав? Може би един ден, когато всичко около мен ще е различно, вместо радостта от това, че ми е дошло навреме, сърцето ще се стяга в болезнена мъка. Може би един ден съдбата така ще пренареди нещата, че с яд към себе си ще се сещам за всички случаи, когато съм празнувала, че „чудото“ на зачатието ме е подминало.

Махвам с ръка и пропъждам тези мисли. Няма смисъл да се живее в имагинерни ситуации. Няма нужда и да мисля за утрешния ден, той сам ще се погрижи за себе си.

Щастието е да си спокоен със себе си тук и сега, в днешния ден и в този момент.

И ако това означава да се радвам, че не виждам две черти на теста, то нека така да бъде. Някой трябва да разкаже и тази история – как не станах майка. Поне засега, поне за този момент.

Ще изчакам до тогава, когато искрено ще го пожелая – с цялото си сърце и душа. Тогава, когато ще трептя като слънчево зайче на стената при мисълта, че в мен тупти още едно сърчице. А не когато с тих ужас мисля „а сега какво ще го правя?“.

Тогава, убедена съм, ще бъда най-добрата, пък била и малко по-закъсняла, майка.

 
 


Повече информация Виж всички