„Изяж си да не те надбори ц*ганчето“ и Розмари Де Мео, или как се възпитава поколение затлъстели нацисти

| от Лора Младенова |


Братя родоотстъпници, другари чуждестранни агенти! Обръщам се към вас като президент на Нова година, за да привлека вниманието ви към искрения ужас, който изпитвам днес, нищо че по улиците вече няма дечица да се веселят в карнавални костюмчета. Иначе формулирано: събрали сме се тук да поговорим за мракобесния патрионацизъм, който ежедневно изсипва кофи помия върху бедните ни глави. Ако ние сме възрастни хора, които в по-голяма или по-малка степен имат право на избор и са развили или усвоили някаква разделителна способност по отношение на посланията около себе си (макар и това също да е условно – който от нас няма роднина, близък или познат, паднал в жертва на целенасочена и злонамерена пропаганда, нека пръв хвърли камък!), то какво да кажем за децата. Те притежават естествената склонност да се доверяват, преди да са обременени с травми; да се заслушват в истории, защото наративът им е прозвучал увлекателно; да се влияят от ролеви модели поради необходимостта си от сигурност и безопасност; да изпитват емоции, заемащи абсолютна форма, преди да са се научили да ги контролират… Ако изобщо се научат.

Нека започна от по-далече. Като дете често чувах „невинни“ реплики, казани без никаква злоба, но и без никаква мисъл, като например „ако не си изядеш всичко в чинията, ще те надбори ц*ганчето“ или пък „който пее на масата, ще се ожени за ц*ганин“. Спомняте си, нали? Вероятно и вие сте чували поне веднъж нещо подобно, основно в детската градина, от педагозите си – поне при мен беше така. Вероятно децата все още го чуват. „Оф, пак трябва да си изям омлета, а мразя омлет, и при това трябва да го изям в пълно мълчание, що за глупост“ – приблизително това си мислех аз в подобни ситуации. На едно по-фино и подсъзнателно ниво обаче в мозъка ми оставаха други послания. Едното беше свързано с културата на хранене – в нея аз не усещах да имам самостоятелност, право на избор, автономия. Каквото ми е сложено в чинията, това ще е. И трябва да е всичкото, защото така трябва. Да се погълне, независимо дали ми харесва – имаше и друга поучителна поговорка: „добро прасе, всичко яде“. Доброто прасе го играех аз. И посланието излизаше от рамките на храненето – доброто дете трябваше да слушка, да прави каквото му се каже, да не задава въпроси, да няма претенции… и да порасне с убеждението, че така е правилно, преди да започне от своя страна да го налага на другите. Непеенето на масата също имаше по-широк контекст – храненето не можеше и не трябваше да бъде приятен социален ритуал, а тежка рутина, отново свързана с отговаряне на очаквания и с излишно напрежение. Второто послание не беше по-малко страшно, дори напротив. Да те надбори ромско дете или да свържеш живота си с ром – какво по-страшно може да ти се случи? Та това е някаква друга категория човек, и то антагонистичен към мене – хем ще ме бие, хем от друга страна и ще се жени за мене. Пу-пу, да не дава Господ!

Вижте още: Един човек, една жена и един сириец: Омразата между редовете

Много пъти съм се сещала за тези поговорки в по-зрялата си възраст и съм си мислела, къде на шега, къде наистина, че ето така се възпитава поколение от затлъстели нацисти. Затлъстели не в смисъла на заболяването на метаболизма, а в по-метафоричния смисъл на едно пасивно всепоглъщане, което се характеризира с тотална леност, безотговорност и безкритичност. Някои от хранителните разстройства започват именно с тази форма на дълбоко личностно нещастие, но то далеч не се ограничава до храненето.

Има една ментална форма на затлъстяване – тя е свързана с хранителните разстройства на самия ум, чиято храна се явява информацията. Какво прави организмът ти? Преяждайки с нея, идва момент, в който вече не може да я обработи. Приема я наготово, образува лоени натрупвания от излишък, изхожда я навън в някаква скверна форма. Търси я непрекъснато, когато вече не му носи нито удоволствие, нито хранителна стойност. Или я отхвърля изцяло, започва да се страхува от нея, да я избягва тенденциозно, да я приема с агресия, с вина. Струва ми се, че точно това се случва в главите на хората, които се поддават на евтини фаст фууд послания като конспирациите и пропагандата на омразата.

Причината да се сетя за моите „затлъстели нацисти“ точно днес беше, че попаднах на един вайръл пост във Facebook, публикуван от Розмари Де Мео и към момента събрал вече над 4000 реакции на възторг. Ако не знаете коя е тя – честито, явно виреете в качествена информационна среда. Извинявам се предварително, че точно аз ще бъда човекът, който да ви я развали. Розмари Де Мео е автор на книга на име „Стопанката на Господ“. (Господ е името на някаква коза в тази книга, коза в буквален смисъл). Повествованието ѝ е изградено върху декларативен и романтизиран патриотизъм, боравене с бинарни категории „свое/чуждо“ и напълно излишна митологизация на еднозначно определяната от трапезния национализъм като „традиционно българска“ култура. Преди да напусна всякакви групи от порядъка на „Какво четеш“ и в редица майчински общности, често я виждах заснета на фона на ноктопластики и чаши с кафе, придружена с думи на възхищение до степен на втеляване. Новият плод на споменатата, или както тя го нарича „рожба“, се зове „Зарана“ и навлиза още по-рязко и дълбоко в дебрите на родолюбието, изградено върху омраза и абсолютизация.

Накратко: деветгодишната Ясна учи учителя си и класа си на патриотизъм, извинявам се, на родолюбие, рецитира „Питат ли ме дей зората“, обвинява във вещерство и родоотстъпничество поради отлагане на час по вероучение при отец Благовест, извършва подвига да коригира употребата на изрази като „чуждестранни туристи“ и „мигранти“, държи се нравоучително, като дете, с което никой нормален връстник не би бил приятел, и, разбира се, изброява колко много европейски държави са по-малки териториално от България, като че ли това е единственият фактор, който определя международната значимост на една страна. Всичко това се случва в рамките на диктовка, която бедният учител все по-отчаяно се мъчи да проведе, а всяка дума от текста на диктовката е подбран грижливо от автора така, че да може да пробуди справедливия родолюбив гняв на малката Ясна (едно ниво патриотизъм нагоре за името, между другото!) и тя да си каже всичко що ѝ е на сърце клето юнашко. Тук няма никакво място за интерпретация какво е искал да каже авторът – той авторът си го е казал, и повторил, и потретил, и си е написал внимателно всеки герой, всяко изречение, всеки мотив, така че да са в услуга на пропагандния тоталитаризъм на неговото послание.

Напълно наЯсно съм с факта, че прочитът на откъса би накарал много наши сънародници да свършат в гащите, нищо че ще похабят нахалост българското семе, а ако ме разпознаят на улицата, минимум да се изхрачат в лицето ми заради този мой коментар. Подозирам, макар че се надявам да греша, че борбата за постигане на човешко общуване с тези хора вече сме безвъзвратно загубили – по мои наблюдения всеки от тях е способен да проведе разговор с теб, без да те пребие, обругае или тотално отрече, стига да е сам, но съберат ли се накуп, или още по-зле, в разрастваща се анонимна онлайн или протестна и контрапротестна тълпа, те окончателно и неспасяемо се опиват от опасната илюзия за безнаказана агресия, защита на ценности, които никой не цели да им вземе, от имагинерни врагове, и фукнциониране (трудно ми е да кажа мислене) в полюси и абсолюти.

Друг проблем е още по-страшен: авторът си представя целия този текст като бъдещо училищно помагало, „сказание, требник“, а бедните ѝ адресати дечицата – като едни Бъдници на нейното послание. Бъдник – това е пън, който гори в огнището на Бъдни вечер, при това на чист български. Метафора? Грешка на езика? Може би, но някога учителят ми по литература и моят своеобразен супергерой в живота, светла му памет, имаше навика честичко да казва през смях „грешката е вярна, калпазанин, хе-хе-хе“. Той имаше и друг навик – да ни стимулира да творим и да ни позволява, дори да ни насърчава, да оспорваме анализите в помагалото, но за него повече друг път, защото неговата история, ако не роман, е поне самостоятелен текст. Той много ни обръщаше внимание на Ботев и на онова негово прословуто „силно да любят и мразят“, беше послание, над което държеше да разсъждаваме особено много.

Та и с бъдниците грешката е вярна, калпазани. Понеже с тия послания, в които няма нищо  друго освен силна любов и омраза, се възпитават бъдници. Или да извадим синонимите на чист български – дръвници, пънове, дънери… кажете го както ви звучи най-родно. Няма родолюбие, което се гради върху нетолерантност и отрицания, защото никоя любов не почива върху омраза – ето ви един абсолют и от мен.

Не пиша нищо от това да се присмея на Розмари Де Мео или на читателите ѝ. Не защото не намирам основание, а защото хич не ми е смешно. Вече не е смешно, ако някога е било. Няколко хиляди души я четат, голяма работа, ще си каже някой. Лунатично е да помислим, че този текст някога наистина ще бъде училищно помагало. Само до преди година-две изглеждаше лунатично и да си представим в парламента лицето с търговска марка „Копейкин“, а днес то вече е внесло законопроекта си, според който почти всеки от нас трябва да се регистрира като чуждетранен агент под страх от санкция. Лунатично беше да си представим Ботев и Левски, сведени до татус и до символи на омразата, напук на всичко, за което са живели. Лунатично беше да ни мине през ум, че е възможно да съществува контрапротест на протести против насилието. Лунатично беше да си помислим, че един ден ще се мразим, кълнем и заплашваме в коментари с човека, който седи на съседната седалка в метрото, без да го погледнем нито веднъж. Лунатично беше да помислим, че някога патриотизмът ще стане причина да спрем да разговаряме с някои от роднините си.

Ако се върна още по-назад: растейки през 90-те, вярвахме, че живеем в един мирен и съвършен свят, докато съседна Югославия гореше, а ние още се радвахме на епизодичната си футболна слава. Тогава, също като дечицата, възпитавани между 1944 г. и 1989 г., ние растяхме с посланието, че живеем в най-хубавия строй от всички строеве, че завинаги е свършила войната, която слага край на всички войни. Лунатично беше да си представим война (и топла, и студена) в новото хилядолетие, което очаквахме с фойерверки. Лунатично ли е сега?

Моля ви, пощадете поне децата от това да изяждат насила всяка помия, която им се сервира. Няма да ги „надбори ц*ганчето“.

Вижте още:

Толерантността съществува, колкото и русалките


Повече информация Виж всички