Историята на Алекс, която премина през ада

| от MamaMia |

Алекс Буш е само на 18 години, но животът вече й е поднесъл сериозни лични трудности, отключили в нея посттравматично стресово разстройство и депресия. Нейната борба с психичните разстройства е тежка и отнема няколко години. Към днешна дата Алекс вече е добре и дори се опитва да помогне на други тинейджъри, които страдат от емоционални проблеми или психични разстройства. Тя публикува видео-обръщения онлайн, които могат да помогнат на други подрастващи с проблеми да се справят с трудностите.

Историята на Алекс е разказана на сайта на колорадското радио CPR, a посланието й е окуражаващо за всички подрастващи, когато животът им поднесе екстремни трудности.

Алекс е родена и живее в Денвър, заедно с майка си. Последните 3 години от нейния живот са изключително тежки. В трудните моменти тя си води дневник, в който описва психическото си състояние. Някои от страниците на този дневник са толкова мрачни, че когато ги разгръща сега, Алекс не може да повярва, че се е чувствала толкова зле.

Тя има щастливи спомени от ранното си детство, когато е чувствала майка си и баща си изключително близки. Тогава татко й е бил мил, грижовен и отдаден на семейството човек, който обожава единствената си дъщеря. Първоначално той върти успешен бизнес. Но след рецесията от 2008 година бащата се оказва затънал в дългове, които не може да върне. Заради проблемите си, той започва да посяга все по-често към чашката. Когато пие, става агресивен физически и психически.

Един ден през 2017-а Алекс решава за назидание на баща си да събере всички празни бутилки из къщата, и докато го няма, да ги нареди върху леглото му, така че той да види „в какво се е превърнал“. Но когато той се прибира същата вечер пиян, нещата не се развиват добре. Скандалът ескалира и се налага майката и дъщерята да напуснат къщата.

Същото лято баща й е постоянно пиян и оставя на дъщеря си грозни и заплашителни съобщения по телефона. Здравето му се разклаща, той пада и си чупи ченето и пръстите и получава сътресение. Налага се Алекс и майка й да го закарат до болницата – той няма нито един друг близък човек, който би могъл да се погрижи за него.

През есента на 2017 Алекс решава да отиде в къщата при баща си да си вземе някои неща. Тя го заварва изключително отслабнал, а навсякъде из къщата са разпръснати бутилки водка. Тя вижда, че той също така взема наркотици. Разразява се скандал, при който тя му казва, че го мрази и че не иска повече никога да го вижда, нито чува. Излиза от дома и блокира неговия телефон. Вече извън къщата, поглежда към прозореца и вижда баща си седнал на дивана във всекидневната. Той е скрил лицето си в двете си ръце и плаче.

„Този образ на дивана винаги ще остане за мен образа на изолацията и самотата. Той вече нямаше никого в живота. Нямаше кола. Нямаше пари. Нямаше разсъдък“, спомня си Алекс през сълзи.

Една седмица след техния разговор баща й се самоубива.

Това действа толкова травматично на Алекс, че тя изпада в състояние на безтегловност. Лежи по цял ден и не може да стане, заключва се сама на тъмно в стаята си. Изпада в тежка депресия и е изпълнена с чувство за вина за самоубийството му.

Майка й я кара да излиза навън, но когато излезе, тя тръгва в една посока и върви безцелно. Когато слуша музика – тя задължително е мрачна, но е единственото, което я кара да не се чувства толкова самотно.

„Бях просто толкова тъжна. Единствено исках татко обратно в живота си. Никой не беше наясно колко лошо съм се държала с него, тъй като никой не беше в къщата по това време. Бях единствената, която знаеше“.

В крайна сметка на Алекс й е поставена диагноза тревожност и депресия.

Година и половина след смъртта на баща й се случва ново самоубийство на неин близък съученик, последвани от още 3 самоубийства – едното на наистина близък приятел.

Алекс развива тежко безсъние. Тя стои по цели нощи будна, гледайки видеа.

„Не можех да функционирам. Не спях, а ако спях, имах наистина ужасни сънища“, спомня си тя.

Малко по-късно е диагностицирана с посттравматично стресово разстройство, което означава, че неволно преживява травмата от самоубийството на баща си отново и отново. Алекс живее, изпълнена с тревожност за миналото и за бъдещето. В нейния живот вече са се случили шест самоубийства, включително това на баба й години по-рано.

Алекс разглежда дневниците на баща си, което тя определя като „поглед в неговия ум“.

Той е бил енергичен, съпричастен, амбициозен и е обичал да пише списъци с дългосрочни цели, които иска да изпълни – от това как да се справи със финансовите си проблеми, през това да се научи да свири на пиано, до това да стане посланик. По дневниците се забелязва, че той също така е живеел в непрестанна борба със себе си.

Алекс установява също, че нейният баща е израснал в насилническа среда. Същото е било и с нейния дядо. Това е част от поколенчески цикъл, изпълнен с насилие, алкохолизъм и самоубийства. Тя осъзнава, че това поставя самата нея във висок риск.

„Исках да съм способна да решавам своите проблеми“, казва тя. „Исках да се справя с тази наследственост докато съм на 18 години, защото не трябва това да остане с мен и в крайна сметка да унищожавам или наранявам хората наоколо, както те направиха“.

Алекс разбира, че трябва да оздравее. Тя започва да взема лекарства и тръгва на психотерапевт.

„Разговорите ни бяха полезни дотолкова, доколкото човекът, с когото разговарях, не знаеше предварително през какво преминавам. Така и всеки съвет, който даваше, беше абсолютно безпристрастен“.

Терапията също така й помага да се отърве от чувството, че натоварва хората наоколо.

Алекс започва да прави корекции в живота си. Нейните механизми за справяне с трудностите са писането на дневник, спорта и музиката. В началото и в края на всеки месец тя си записва три неща, с които се е справила добре и три неща, в които се усеща, че се е провалила: количеството сън, пропускането на лекарствата, колко и с кого общува.

Благодарение на дневника си, тя започва да разпознава силните си страни. Тя например е записала изречение, като: „Искам да продължа да работя и да се заобикалям с позитивни влияния, да проверявам хората около себе си, да им показвам, че ми пука, да живея за момента, да правя неща, които ме карат да се чувствам добре, да не бъда толкова сприхава“.

Признаването на постиженията и на добрите черти от характера, й помага да се лекува по-бързо.

„Негативността е чудовище, което само консумира. Не прави нищо друго, освен да консумира. Така че, записвайки всички неща, които са позитивни в твоя живот, може да изчистиш начина, по който гледаш на света“, смята тя.

Точно като баща си, тя внимателно записва своите цели в дневника си: да отгледа деца, да създаде организация срещу злоупотребата с алкохол, да посети всеки континент. Тя също така има и резервен план със забавни неща за изпълнение, като например да построи къща на дървото, да опита да е веган и да види птицечовека.

Установява също така, че й действа много терапевтично да помага на други тинейджъри.

Във канала си в YouTube, тя отговаря на анонимните въпроси на тинейджъри, като например: „Възможно ли е да се излекуваш от психическа болест?“ и „Как се справяш, когато загубиш някой след самоубийство?“

Тя говори за чувството за вина, но след това съветва: „Ако сте загубил някого при самоубийство, категорично и окончателно – не сте можели да направите нищо да го предотвратите. Той е бил болен и това е бил страничният ефект на болестта. Но човека, когото сте загубили, би желал вие самите да продължите напред. Той би искал да живеете живота си по най-добрия начин“.

Може би най-трудният въпрос, който Алекс е получавала е: „Как да помогна на човек, който се бори с психическа болест?“

Нейният съвет е да показваме любов, подкрепа и съпричастност, по начин, който не е осъдителен – това е всичко, от което хората в такова положение се нуждаят.

„Не е нужно да имаш всички отговори“, казва тя в едно от видеата си. „Не се очаква от теб да знаеш как да отговориш, това не е твоята работа. Ти не си терапевт, ти си там единствено за подкрепа. Да изслушаш човека и да бъдеш до него означава много повече, отколкото осъзнаваш“.

Основното й послание към тинейджърите и младите хора, които имат психически проблеми, е че емоциите не си отиват, ако се преструваш че ги няма.

„В крайна сметка те ще се върнат и ще те ударят много по-силно. Така че е по-добре да се противопоставяш на тях всеки път, когато можеш“.

В едно от видеата Алекс носи черен суичър. Тя го е снимала на следващия ден след като неин приятел се самоубива. Във видеото тя отправя молба към всички тинейджъри да изберат да живеят и да се борят с психическите си проблеми.

„Когато си в такива моменти, когато си толкова депресиран, усещането е сякаш никога няма да се почувстваш по-добре. Но мога да обещая, че тези моменти ще отминат… Може би се чувстваш така, сякаш никой не се интересува от теб и на никой няма да му пука, ако си отидеш. Уверявам те, че има толкова много хора, които те обичат и им пука за теб…“

Алекс вече е в колежа и продължава да прави презентации по въпросите за психичното здраве, самоубийството и пристрастяванията.

При децата, които са загубили родител след самоубийство, рискът да извършат същото е три пъти по-голям. Повечето от тях, слава богу, не посягат на себе си. Независимо, че броят на самоубийствата тревожно расте в световен план, се оказва, че децата са изключително устойчиви. А с правилна покрепа почти всички могат да се възстановят напълно от преживяната травма.