История за любов

| от Екатерина Виткова |

Като се изброява какво може и какво не може да се купи с пари, обикновено се казва, че любов и здраве с пари не се купуват.

Естествено, като много други клишета и това не е напълно вярно. Както за здравето, така и за любовта. Особено за здравето. Що се отнася до любовта, не знам дали може да се купи с пари, но категорично може да бъде спасена по този банален начин.

Тя беше от жените, които на 45 изглеждат на 40, а на 40 изглеждат на 35. Всъщност си беше на 40. Той принадлежеше към онези мъже, които и на 60 щяха да са все още доста привлекателни. Камо ли пък на 45! Бяха заедно почти от 20 години и изглеждаха все така влюбени за ужас на околните, които уж ги майтапеха, че понякога се държат за ръце или ходят прегърнати през кръста. Всъщност всички умираха от завист. В допълнение бяха успели да завъртят успешен бизнес, който вървеше все по-добре и им носеше все повече приходи. Нещата се развиваха наистина както трябва. Докато един ден…

Другата изглеждаше на 25 и беше точно на толкова. Появи се отникъде. На него му се стори като че ли Господ му я праща, за да разбере какво е абсолютното и споделено щастие.

Беше напълно неспособен да се лиши от присъствието й и всичко, което то му носеше. Също така не беше в състояние да лъже. Един ден просто отиде и каза:

– Влюбен съм в друга жена, не мога без нея. Трябва да се разделим – нека да го направим като приятели.

Тя пребледня и някой като че ли я ритна зад колената. От устата й излезна леко хриптене заради внезапно събралите се сълзи, сополи и слюнки, появили се в огромно количество незнайно откъде. Леко се изкашля, за да не ревне изведнъж. Трябваше да действа бързо, за да не загуби самообладание. Взе си шлифера и чантата, и излезе откъщи. Той остана известно време безмълвен в средата на стаята, после стегна един малък куфар и се изнесе. За щастие имаха току що построена вила, където можеше да се пренесе. Смяташе да отиде там с Другата. Ако се разберяха, както го беше предвидил, щеше да се откаже от апартамента.

В следващите дни неземното щастие, което изживяваше, засенчи чувствата на угризение и вина.

Тя не вдигаше телефона си и той реши, че няма нужда да губи време. Животът беше един и той искаше да му се наслади докато може. Потърси адвоката си. Обясни му какво се случва и добави, че се надява с нея да се разберат културно.

– Дано да е така, каза адвокатът с професионална смесица от скептичност и оптимизъм, и посочи цифрата на хонорара си. Половината искаше в аванс.

Тръгна към банката, за да изтегли пари. Рутинността на предприетите действия го успокояваше. За всичко си имаше начини, а един от най-добрите начини за разрешаване на проблемите бяха парите. Слава Богу имаше ги достатъчно. Изобщо не се беше замислял какво би правил без тях. Отдавна беше забравил чувството да ти липсват.

Чиновникът в банката се държеше любезно. В първия момент, когато погледите им се срещнаха, изпита странното чувство, че чиновникът знае всичко. Отхвърли тази натрапчива мисъл. Помисли си, че май е започнал да се изнервя. Попълни бележката и я подаде заедно с личната си карта.

Банковият служител натрака в компютъра необходимите данни, погледна монитора, после натрака още определен брой клавиши, погледна пак в монитора, после в клиента, после пак в монитора. Накрая се покашля и каза:

– Съжалявам, господине, но в сметката няма средства.

В първия момент искаше да каже нещо от рода на „Моля?“, „Какво имате предвид?“ или просто „Не е възможно!“, но за по-малко от минута разбра, че няма смисъл. Със сметката можеха да оперират и двамата, без ограничения, защото никога не бяха имали съмнение един в друг, нито за миг.

– Средствата се били прехвърлени вчера в нова сметка, но тя е само на името на второто лице и вие нямате достъп до нея, поясни чиновникът леко смутен.

Този път неговите колене се подкосиха. Тръгна си без да се сбогува. Помисли си дали тя се е почувствала така, когато й каза, че обича друга? Не, едва ли. Той все още беше щастлив и парите не можеха да помрачат щастието му. Ако трябваше, щеше да започне всичко отначало. Имаше достатъчно приятели, които щяха да му помогнат да го направи.

Това за приятелите беше вярно, в първите седмици взимаше малки заеми и обмисляше бъдещите си действия. Отначало криеше от Другата истината, но това не можеше да продължава вечно. Накрая й каза всичко.

– Не се притеснявай. Зная какво да правя. Ще започна отначало. Ще имам отново това, което загубих. Но по-важно от всичко е, че имам теб!

Другата първо проявяваше разбиране. После започна да настоява, че той трябва да търси правата си по съдебен път и да се опита да си върне половината от средствата, да не се отказва и да получи това, което му се полага по право.

Казваше, че не иска да чака 20 години, докато той успее да се възстанови и че не е честно. Че й е казал, че нещата ще стоят по друг начин. Че…Зачестяваха моментите, в които нямаше пари даже за цигари, камо ли да я заведе някъде. Няколко пъти й поиска назаем. Докато се уредят нещата. Другата започна да става зла.

Упрекваше го, че не се държи като мъж, че това, което се случва е абсурд и няма намерение да живее по този начин. Нощите оставаха единственото му щастливо време. Но не задълго. Все по-рядко чувстваше блаженството на споделеността. В един не много далечен ден Другата каза, че не си е представяла нещата така и …си отиде. Нямаше с какво да я задържи. Продължаваше да копнее за нея, но разумът му достатъчно ясно си даваше сметка какво се е случило. То не беше и много сложно. Толкова банално наистина! Изпита ужасно отчаяние и чувството, че е загубил много повече от парите. Освен ако…

След няколко месеца позвъни на вратата на все още общия им апартамент. Имаше ключ, но не искаше да го използва. Тя отвори.

– Много съжалявам за всичко. Моля те да ми простиш…ако можеш.

Тя не отговаряше, гледаше в земята.

– Може ли да вляза?

После го погледна. От плещите му сякаш паднаха тонове бреме. Бремето на страха, че вече не го обича. Почувства и едно леко потрепване от това, което видя в погледа й. То беше нещо, което сякаш му казваше: „Няма да ти позволя да го направиш отново!“. Но това нямаше значение сега. Той не искаше да го прави. Никога отново.

…Днес те пак са заедно. От време на време пак ходят хванати за ръка или прегърнати през кръста макар и по-рядко отпреди. Другите пак им завиждат, но значително по-малко. Той все още няма достъп до сметките им.

 
 


Повече информация Виж всички