И аз имам родители, но не са живи

| от Констанс Бонасьо |

Преди време мои приятели загинаха при автомобилна катастрофа. Излязоха вечерта и не се върнаха.

За всички нас беше огромна мъка и страшен шок да научим ужасната новина. Дори не можем да си представим какво е било в душата на тяхното детенце. Човек никога не е готов за смъртта на родителите си, но за едно дете тя е съкрушителен удар.

Няколко дни гледах момиченцето заедно с децата си, като за всичко се съветвах с психолог.

Той ми каза, когато другите деца говорят за родителите си, Ева също да разказва за своите. Наистина, нейните разкази бяха в минало време, но тя не стоеше встрани от групата, не мълчеше, не тъгуваше само. Оживяваше се, жестикулираше и се усмихваше, защото имаше хубави и весели спомени.

Никой не ни е обещавал, че животът ще е торта с розова фонданена глазура, шарени балони, детско шампанско и много смях.

Никой не ни е казал, че ще бъде един безкраен първи юни и върху нас ще се сипят подаръци и любими сладкиши. Но понякога съдбата е толкова жестока и така безпощадно унищожаваща, че не можем да разберем как да смекчим безпощадните й удари.

В тази тежка ситуация е най-добре да се поиска помощ от специалист.

Топлината, обичта и грижата са важни, но не са достатъчни. Нужен е професионален съвет за това, какво да се върши, говори и дискутира, за да не остане жестоката рана завинаги отворена.

За жалост, знам го от личен опит. Баща ми си замина, когато бях на 11. И до ден днешен не мога да разбера защо бабата на мой съученик искаше да ми съобщи жестокия факт. Защо се упълномощи да бъде вестоносец на смъртта? Най-малко ми трябваше свадливо, проклето, зло бабе в този момент.

После леля ми постоянно ме представяше като „детето на покойния ми брат”. Имах големи неразбории с тази думичка „покоен” – аз можех да разкажа много забавни неща, които се бяха случили с мен и баща ми и това „покоен” съвсем не му прилягаше…Една пък баба ме нарече „сираче”, даже мисля – „горкото сираче”, което още повече ме натъжи, ако това беше възможно в безпределната ми мъка.

Скръбта е занимание деликатно и самотно. Безценно е, когато някой те подкрепи в тези отчайващи мигове.

Знам, че темата не е приятна, че натъжава и човек иска да я избегне.

Все пак – да ви кажа, Ева е голяма вече. Има свое дете и е прекрасна майка.

И аз вече съм голяма, имам свои деца и внуци и съм прекрасна баба.

Животът винаги побеждава…

 
 


Повече информация Виж всички