Да загубиш най-добрия си приятел

| от Росица Гърджелийска |

Преди време ме помолиха да напиша статия, но така и не намерих сили, знаех, че това ще е последната му зима.

Следващите редове са написани от майка ми, писмо за един специален член на семейството.

Аз: Той е много добър!

Мая: Но, бабо, защо му казваш „дивак“?

Аз: Той е наш приятел! Много е добър!

Той имаше къде да живее, не беше  претенциозен към обзавеждането – само най-необходимото му беше нужно. Опитваше се да пази чисто, доколкото му е възможно, но никога не участваше в почистването. Храненето беше ритуал за него. Имаше добър апетит, харесваше всякаква храна – готова или домашно приготвена. Държеше на точния час за сервиране. Ако закъснееше вечерята, се сърдеше.

Работеше като пазач. Съвестно изпълняваше задълженията си. Особено харесваше нощните смени. Обикаляше  района и всичко светваше по пътя му. Така всички разбираха, че е на поста си.

Имаше най-добра приятелка. Тя беше неговият свят. Даваше му радост и обич. Всичко, което знаеше, дължеше на нея и и отвръщаше с любов и всеотдайна вярност. Преживяха много заедно – срещи и раздели, радости и горчивини. Останаха заедно при всички изпитания.

74677108_254149822181356_190609068048515072_n

Той винаги изискваше внимание. Непрекъснато напомняше на всички за себе си. Намираше начин – понякога беше много гръмогласен, друг път се появяваше изневиделица. Често имаше ексцентрично поведение – обичаше да стои под дъжда, да усеща водните капки по себе си и дори и да го викаш, отказваше да се прибере. Бъркаше се в разговорите ни, вдигаше невъобразим шум, не можехме да се чуем какво говорим и винаги трябваше да получи това, което иска.

Ако обаче поискаш нещо от него, това вече е проблем. Гледа те и се прави, че не разбира. Противи се, гримасничи, мърмори и това е в най-добрия случай.  Обикновено просто те игнорира и се прави на много отегчен, като внимателно следи реакциите ти.

Личеше си, че като млад е обичал да тича с всичка сила, но беше ясно, че никога не е бил добър атлет. По-скоро обичаше да се излежава. Често дори задрямваше на слънце и е цяло чудо, че не слънчасваше под ярките лъчи. Обичаше  плуването. Не точно плуването, а тичането и бухването с всичка сила във водата, последвано от вулкан от водни пръски. Истинската му страст бяха зимните спортове – да тича по снега, да се търкаля и да бъде целият в сняг беше любимото му. Обичаше и шейните, особено когато се движат с голяма скорост. Не се плашеше от студа, защото древният му род произхождаше от Аляска.

Имаше вродена красота, която му позволяваше да бъде звездата на всяка сбирка. Не беше претенциозен за това как се носи. И зиме и лете – все ще го познаеш, че е той. Не беше някакво конте. Само имаше странен навик – слагаше си розов руж на носа щом се застуди. Никога не носеше шапка. Понякога го изнудваха и му нахлузваха на главата от онези смешни коледни шапки със светещи звездички. Понасяше това, само за да позира за снимки. Но за фотографите беше истински ад да го снимат – непрекъснато се въртеше и търсеше най-подходящата поза, светкавично влизаше и излизаше от кадър. Веднъж имаше фотосесия за много модни чаршафи. Това направо го подлуди и никой не можеше да го успокои, дори и неговата най-добра приятелка!

Беше голям пътешественик и не се поколеба да последва най-добрата си приятелка, прекоси цял континент, за да бъде с нея. Обичаше я! Харесваше да пътува с кола, вятърът да го роши и да усеща силната и хладна струя въздух върху лицето си. Гледаше внимателно сменящите се картини зад прозореца и кой знае какво си мислеше, защото часове наред можеше да стои неподвижен и замечтан! Когато по-късно животът му стана уреден и по-уседнал, не предприемаше дълги пътешествия. Вече предпочиташе разходките в парка. Ентусиазирано се подготвяше за излизане, нямаше търпение да срещне нови познати и да ги усети.

73257864_1110363129171920_585703607823761408_n

Винаги сме разчитали на него. Обичаше да се грижи за нас и да ни пази. Надушваше неприятностите. Ако усетеше, че сме застрашени, не се колебаеше да ни защити. Тогава направо се превръщаше в див звяр. Когато живееше на Острова, често се налагаше да спасява най-добрата си приятелка от огромните паяци, които бяха навсякъде. Хващаше ги, за да я защити, въпреки искреното си отвращение от тези гадинки. Беше винаги наоколо, понякога даже не го забелязвахме. Беше станал част от пейзажа, напълно нормално беше да е около нас, да ни се радва и винаги да очаква някаква закачка или почерпка!

Въпреки странностите му, всички го харесваха и обичаха, търсеха неговата компания и се чувстваха щастливи. Той беше нашето бижу! Имаше способността да накара всеки да се усмихва. Децата направо бяха луди по него! Нашите приятели често споменаваха, че искат да дойдат да ни видят, но, да не се сърдим, всъщност повече искат да видят него! Такава безрезервна любов и радост, казваха, не се срещат често!

Да поседим просто един до друг, да се насладим на прекрасния ден, да се излежаваме, да хапваме лакомства, да се пръскаме с вода, да играем с топка, да се гоним, да се гледаме с любов в очите, да усетим нежното близване по малкия пръст, да сме заедно на небесното шоу с падащи звезди, да се сгушим, да видим поклащащата се опашка през прозореца, да усетим топлината му и да потънем в неговия пух, да чуваме дъха му, да минава ден след ден, да знаем че е наоколо! Толкова обикновени неща, и толкова безкрайно прекрасни!

Див звяр, като от приказките, превърнал се в най-добър приятел, оставил много радост в душите ни и горчилка, че сме могли да прекарваме повече време заедно, че  е трябвало повече да му се радваме и да не обръщаме внимание на дребните му пакости и космите му, които вечно бяха навсякъде, на миризливите му крака и бясното лаене за внимание и храна…

Благодарим ти, див звяр, че ни научи на много човешки неща! Благодарим ти, Улфи, миличък, благодарим ти, приятелю! Сбогом, лек път!

Аз: На всички ни липсва, Мая. Беше добър, обичаме го!

Мая: Мъчно ми е, бабо! Значи има много по-страшни неща от детската градина!?

Аз: Да, Мая, има!

Ще ми липсва как удряше бясно по паницата, когато е гладен, ще ми липсва как минаваше по балкона и виждах единствено една мятаща се опашка. Ще ми липсва да ляга до леглото ми и да въздъхва тежко, ще ми липсва как се дразнеше, че го будя рано, като тръгвам за работа. Ще ми липсва да го гъделичкам по лапичките. Ще ми липсват красивите му човешки очи.

 
 


Повече информация Виж всички