Да се оправяш сам с всичко е гордост, да не го правиш – щастие

| от Лора Младенова |


Преди месец, докато наближаваше един от най-дългоочакваните концерти през тази календарна година – Arctic Monkeys в Бургас, попаднах на публикация в социалните медии с молба за съдействие. Търсеше се транспорт за момче с увреждания до локацията на събитието и обратно до града му, за да не пропусне любимата си група заради затруднения с логистиката. Впечатляващо много хора бяха споделили този пост и откликнали на молбата. Изпратих го и на приятели, които щяха да ходят. Един от тях предложи, ако не се намери друг транспорт, да закара момчето обратно, а след това да се върне и да вземе компанията си, за да се приберат и те, в съвсем друга посока, в съвсем друг край на България. Доколкото разбрах, не се е наложило, но той ме изненада приятно. да речем, че не очаквах реакцията му да бъде такава.

Цялата ситуация не ме засягаше по никакъв начин – не познавах момчето, не планирах и да посещавам концерта. Накара ме обаче да се замисля за нещо съществено: колко по-лесен, безболезнен и щастлив е животът на всички ни, когато не посрещаме всичките си предизвикателства съвсем сами. За това колко положително откликваме на молба за съдействие и помощ, ако ни бъде отправена такава.

Моето поколение – милениалите – сме възпитани в идеала да умеем да се справяме с всичко, в култ към самостоятелността и самодостатъчността. „Аз се оправям съвсем сам“ се изрича като най-висш повод за лична гордост. Често разбираме помощта от другите като някаква собствена безпомощност. Издигаме като несъмнен показател за личностна себестойност идеята никога да не поискаме пари в заем, да откриваме сами вярното решение в напечена ситуация, вместо да попитаме приятел или колега, да боядисваме сами у нас или да плащаме на майстори, вместо да организираме ремонта си като забавен уикенд с помощта на компанията си. Вероятно този тип ценностна система донякъде идва като противодействие на времената, преди да се родим, когато всичко се случва колективно и общо по един наложен отгоре, принудителен начин.

Идеалът на самостоятелността на всяка цена обаче е самотен, тъжен, консуматорски и разточителен.

На практика той означава да инвестираме във всевъзможни притежания, които може да ни потрябват веднъж на две години, само и само, за да не поискаме от съседи, приятели или роднини нещо от порядъка на батерия за акумулатор, парочистачка или четириместна палатка. Задръстваме живота си с тези притежания, в които сме вложили времето си и средствата си за почивки и забавни моменти, след това съответно се нуждаем от повече пространство. Пространство за вещите ни, в което да живеем сами или единствено в компанията на партньора или децата си с въпросните вещи.

Забелязали ли сте как почти всеки милениал се кълне почти религиозно в сериала „Приятели“ или някой подобен ситком, чието действие е базирано върху съвместното съжителство и близостта между приятелски групи, в рамките на които един готви, друг чисти, трети дава пари назаем на по-закъсалите в компанията и се прави, че вярва, че ще му ги върнат, а четвърти помага на тези, които вече са родители, като занимава децата, за да могат те да отидат на среща? Същевременно обаче идеята в късните си 20 или след 30-те си да живееш с група съквартиранти или да си непрекъснато обграден от хора се приема за личен провал. Намаляват съвместните моменти и ваканции с приятели – ако си с дете, трябва да мислиш как да гледаш детето, без външна помощ, разбира се, най-много да наемеш детегледачка за тази услуга, вместо да искаш услуги, би било срамно. Ако не си, тогава по-добре да си караш лятото, празниците и уикендите само с партньора си или с някой най-близък приятел, защото е важно да знаеш, че се съобразяваш само със себе си и хем не ангажираш никого с претенциите си, хем ти не се ангажираш с претенциите на никого. Разбира се, за целта ти трябва кола, нищо че се чудиш какво, по дяволите, да я правиш в градски условия – там е толкова претрупано с колите на всички и ти се чудиш нужно ли е всички да имат коли, в които се возят по един до двама, но няма кого да попиташ, докато си сам в колата си.

„Успешната“ личност живее в затворен комплекс, с огради, с охрана, не се познава дори със съседите си, най-много да си кимнат на стълбите или да се скарат за таксата за входа. Мой много „успешен“ приятел се шегуваше самоиронично, че живее в затворен комплекс, защото е затворен и е комплексар; гордееше със самостоятелността, която е постигнал с цената на непрекъснато стоене до полунощ в офиса, липсваше му социална енергия… и с последователни усилия успя да си докара инфаркта преди навършване на 30, към който се стремеше още като студент. Извън шегата си за комплексарщината, той никога не споделяше какво го тревожи, за какво си мечтае, дали успява вечер да заспи – намираше за признак на слабост да товари другите със своите емоционални проблеми, а и това щеше да означава, и той на разменни начала евентуално да слуша за техните.

От родителите си съм запомнила една мисъл, която още като дете ме впечатли силно: „по-добре е да изядеш една кофа помия с приятели, отколкото една торта сам“.

С времето я перифразирах за себе си по друг начин – може да е гордост да се оправяш с всичко сам, но да не го правиш е щастие. Хубаво е да можеш да оправиш ел. инсталация, да попълниш данъчна декларация, да влачиш тежко и да шофираш по планински терен, но е по-хубаво, ако можеш само едното, и споделяш останалите отговорности с близки. Много съществен компонент от самостоятелността е да се обградиш с хора, на които можеш да разчиташ. Първите пъти, когато съм споделяла тази си мисъл, тя се възприемаше едностранно – че едва ли не, щом съм жена, значи се издържам и оправям сама, докато се намери кой мъж да ме издържа. Никога не съм имала предвид това.

И все пак не мога да не забележа, че концепцията за „успешно“ семейство много се доближава до тази за успешния човек – и двамата партньори/родители работят до късна доба, справят се сами с дома, децата и всички задължения, разполагат с много малко свободно време, непрекъснато напрегнати и стресирани са, но никога не изнасят емоционалните си проблеми извън семейството, изглеждат съвършено за пред другите, стремят се кутийката им за живот да се намира във все по-отдалечени квартали и населени места и на все по-високи етажи. На мъж, който изкарва по-малко от жена си, на жена, която се грижи за дома и децата, а партньорът ѝ поема финансовата част, или изобщо на човека във връзката със спорадични доходи от приятна професия на свободна практика, се гледа като на паразит на гърба на „горкия“ друг, а ролята му за духовното развитие на този дом не се отчита особено.

Спомням си и друго от детството си – входа на баба и дядо, в който всички съседи живееха като едно голямо семейство. Споделяха хиляди караници и разправии помежду си, да, но винаги бяха насреща, за когато ти трябват три яйца, някой да ти види електромера, някой да погледа за час-два децата. Споделяха сватбите, кръщенетата, абитуриентските балове, погребенията си. В този вход винаги беше шумно и радостно, непрекъснато се звънеше по врати, викаше се през балкони и прозорци, идваха гости, без предупреждение. И в най-тежки моменти никой не се чувстваше неподкрепен. Откакто повече комшии си отидоха и микрокосмосът на блока се пренасели с купувачи, наематели и наследници, там е тихо, като в сградите на почти всички ни. Дори нашите редки гостувания не са импровизирани събития с кафе от джезве, домашни сладки и каквото е останало в хладилника. Изискват дълга, търпелива и разточителна подготовка и по-често се изнасят навън от домовете ни в ресторанти, зали или паркове, с готови кетъринги, поръчани украси и много усмивки за снимка между хора, които дотолкова са свикнали да живеят сами, че когато камерата изгасне, вече не помнят много добре как да са приятели.

Човекът изпитва естествена склонност да търси форми на общности, да допринася, да принадлежи, да бъде държан за ръката и да държи за ръката. 

Социалните мрежи масово ни оставиха с убеждението, че да бъдем виждани и отразявани чрез машинална реакция, може да бъде еквивалент на общността, но е невъзможно, дори вреди, защото оставя хората все по-изолирани в сравненията между фалшифицираните им реалности. Съзнателно или не, тези хора търсят общностите си в конспирации, радикални идеологии, неформални групи на обща омраза към нещо или някого. За радост, и в по-здравословни форми на взаимна подкрепа като доброволчество, социални инициативи, благотворителна дейност, протестна дейност или дори простото желание да откликнеш на молба на непознат човек във Facebook за помощ.

През това време аутсорсват живота си: готвенето – на платформа за доставки; чистенето – на фирма за поддръжка на дома; организирането на събитията си – на евент компания; децата – на занималня или гледачка; споделянето – на терапевт и консултант; здравето и външния вид – на салони и процедури, щастието – на прекаляване с нещо, независимо дали здравословно или не… докато те самите работят до припадък, за да си позволят всичко това, тъй като то ще им помогне да се оправят съвсем сами и да могат да го демонстрират навън.

Според мен успешният човек не изглежда така. Той споделя вниманието, проблемите, автомобила, усмивките и нуждите си, докато „успешният“ преуморено си вика пица, за да я изяде пред епизод от сериала „Приятели“. Сам.

Вижте още: 

Къде сбъркахме с женското приятелство


Повече информация Виж всички