Гледам си фейсбука и броя хората, които са си сложили банер „Системата ги убива“ в подкрепа на майките на деца с увреждания, а после чета коментари под историята за детето със специални образователни нужди, което не беше прието в столичното 32-ро училище.
Всички псуваме надменната, безчувствена администрация на училището. Знаем, че по закон училищата са длъжни да приемат такива деца, но никой не очаква да го направят. Специалните деца са нещо като горещ картоф, който всеки се опитва да прехвърли в чуждите шепи и да се отърве от него. В училищата и министерствата работят бездушни чиновници, които ги интересува да запазят поста си, да решават възможно най-малко проблеми и да си спестят отговорността.
Училището е злодеят, то не създава насърчаваща и приветлива среда за „нормалните деца“ пък камо ли за различните… Обаче това е лесният злодей, а истината е, че точно като във филмите зад него се крие още един, по-голям и опасен, не виждаме лицето му, само гърбa и запалената пура… и той влиза в кадър всеки път, в който хем изпитаме съчувствие към родителите на дете с проблеми, хем ако може все пак то да не идва в нашето училище, в нашия клас, на нашата детска площадка… Защото и нашите деца имат право и кой ще защити техния интерес – питаме, разобличавайки общественото лицемерие.
А от какво всъщност трябва да ги защитава?
Специални образователни потребности е доста общ термин, в който попадат и децата с физически недъзи, и тези с аутизъм, и с Даун, и проблеми със зрението и слуха – това са загадъчни и плашещи за страничния наблюдател неща. Тези деца попадат в категорията на Другите, онези, с които не искаме да си имаме работа… и сме готови да подкрепим директорката на нашето училище, когато реши да не приеме едно такова дете. Защото щяло да пречи на останалите. Част от тези деца вероятно стават опасни и агресивни, когато срещнат неприветлива, неприемаща ги среда. Точно както и всяко друго дете и дори възрастен, попаднал в подобна среда.
А дали не може да е другояче?
Казваме, че проблемните деца ще пречат на останалите да учат, а на колко по-важни неща би могло едно различно дете да научи другите? Колко неща може да се променят, ако ние променим отношението си. Ако си кажем, че е дошъл е моментът да покажем истинска подкрепа за децата с проблеми и родителите им и съобщим на нашето дете, че в класа му ще има едно по-различно момче/момиче, което има нужда от внимание и насърчение, от подкрепа и уважение.
Какво ще стане, ако не маркираме различните деца като проблем, ако погледнем на тях като на възможни приятели на децата си.
Истината е, че се страхуваме от нещата, които не познаваме, но колко да е страшно едно дете на 7 или 8 години? Какво толкова би могло едно такова дете да направи на останалите и какво би могло да постигне, ако не гледаме на него като на дефект в системата, на човек със стигма на челото? Ако вместо като глутница, останалите го посрещнат като група и му подадат ръка, напук на системата, която се крие зад нормативни актове и наредби.
Помня една случка от времето, когато дъщеря ми беше на 2. Бяхме отишли на детската площадка, оставих я да си играе и се разсеях за миг, толкова, че да разбера, че става нещо странно: децата едно по едно напускат площадката, теглени за ръка от възмутените си майки. Причината се оказа дете с Даун на видма възраст около 10. Щом детето тръгнеше към люлка или катерушка, майките се втурваха и изнасяха децата си панически оттам (може да са си мислели, че синдромът на Даун е заразно заболяване). Момченцето усети настроението, ядоса се и стана агресивно, заразмахва юмруци във въздуха и започна да вика, дъщеря ми се стъписа… „А сега де – каза си наум – Какво да правим?“ Бяхме останали сами, а дъщеря ми ме гледаше въпросително, чакайки реакцията ми. Решението се оказа лесно: – О, миличка, не се притеснявай – казах на висок глас така, че да ме чуе и детето, – баткото няма да ти направи нищо лошо, той не е лош, той пъди лошите, плаши ги и те пази от тях.
В този миг баткото ме дари с най-лъчезарната усмивка на света, тутакси се успокои и започна да си играе кротко с дъщеря ми, люля я на люлките, помага й на пързалката – изобщо сдобих се с надежден помощник. По-важното е, че една малка проява на обикновена доброта и доверие дадоха резултат. Ако някой ден се озова пред небесната колегия и тя ме попита дали съм била добър човек, току-виж точно тази история се сетя да разкажа…
Думата беше за друго – за да променим системата, не е достатъчно да пускаме есемеси, да купуваме картички и да си слагаме банери по фейсбук профилите, трябва и лично отношение, трябва да си причиним и „малко дискомфорт“ и да помним, че няма начин да направим децата си добри и свестни хора, ако не сме поне малко добри и свестни хора.
