Черният петък си е един боен клуб отвсякъде. Едно, защото феновете му имат навика да стигат дори и до физическа саморазправа в блъсканицата между щандовете на някой хипермаркет, или пък да водят неравностойна битка с бутона „refresh“ на претоварени търговски сайтове. И второ, защото няма друг ден през годината, който така успешно да синтезира една от любимите ми мъдрости от едноименния филм:
„Купуваме неща, които не ни трябват, с пари, които нямаме, за да впечатлим хора, които не харесваме.“
Първият Черен петък датира от 50-те години на миналия век във Филаделфия. Градът използва термина, за да опише всички купувачи от предградията, които се стичат там в дните след Деня на благодарността. Причината за почти вавилонското стълпотворение е, че магазините във Филаделфия насърчават продажбите преди традиционния мач между армията и морския флот, който се провежда след празника, когато се похапва пуйка.
Иронично е, че непосредствено след като благодари на съдбата за това, че има всичко, което му е нужно, човек се въоръжава с кредитни карти и кеш, и си казва „Добре, а сега юруш на покупките“. Традицията обаче постепенно се развива до наши дни и става популярна из западния свят.
Знаем си много добре, че най-новият модел електрическа четка за зъби с въртяща глава вярно е готин, но не е точно и като да ни трябва. Че можем да сменим филтъра на климатика, вместо да си вземем нов климатик. И че преди да си купим четвъртата преса за коса, е по-уместно да измислим къде да приберем предишните три – онази, която ползваме два пъти месечно, другата, която просто ни е подарък, и една, която прави адски грозни ретро букли, но пък е така приятно цикламена.
Най-вече, познаваме безобразно добре всичките пазарни трикове, свързани с ценообразуването при намаление. От Фредерик Бегбеде с неговата саркастична книга „9.99 лв.“ до баба Стойка от Каспичан, която е достатъчно разумна да не хвърля през балкона сак с пари на поредния телефонен измамник, май всички вече си имаме едно наум при вида на изкусителни ярки банери, дето обещават отстъпки до -90%, ама само сега и само при нас.
И въпреки всичко се нахвърляме на покупките в последния петък от ноември като човек, който е чувал точно две песни на Arctic Monkeys, на скапана билетна платформа за концерта им в Бургас.
Има нещо извратено в тази покупателна култура.
Хората от цял бизнес отрасъл прекарват живота си в мъдруване как да ни накарат да си купим нещо, което, ако не е вредно за нас, то поне не ни трябва въобще.
Прекарваме часове „овъртайм“ и допълнителни смени, заболи нос в екраните на компютрите си, очите ни болят, а около тях излизат фини бръчици. Взимаме бонуса, за който сме се преборили, и това е просто страхотно, защото сега можем да си позволим и нови очила, и околоочен крем. Ако ги вземем по време на Черен петък – още по-добре, така ще можем да си купим и още нещо.
Заменяме вещи, които можем да ремонтираме, а уж все си говорим за климатичните промени, околната среда и намаляването на излишните отпадъци. Надбягваме се със сроковете на кредитните си карти. И ако нямаме място за още едно палто в гардероба, обикновено решаваме, че ни трябват не по-малко палта, а по-широк гардероб.
Влизаме в онзи познат парадокс – твърде много дрехи, а нищо за обличане.
Губим още от времето си, за да менажираме всичките си вещи: да ги подреждаме и пререждаме, поддържаме, перем, почистваме, сортираме и складираме, да ги пазим и застраховаме, да се чудим коя къде е, а трябва ли ни, а дали да не я изхвърлим и да си купим нова, задушаваме се между тях. Понеже това е изтощаващо и изнервящо занимание, накрая можем да поразпуснем, като си купим нещо новичко, макар и времето, през което се радваме на подарък или покупка все по-прогресивно намалява.
И ето още малко „Боен клуб“: „Нещата, които притежаваме, притежават нас.“ Това ми го напомня един бивш партньор, когато му казвам, че нещото, което не мога да понеса у него, е да си оставя часовника и телефона на библиотеката ми.
Наскоро, към края на една двуседмична карантина, хващам да се разнообразя, като поразчистя у нас за половин-един час.
Четири дни по-късно кучето с подвита опашка ме заобикаля от метър и половина социална дистанция, докато аз с налудничав поглед вилнея сред черни чували, пълни с обезглавените тела на излишните си вещи. Джак, изкормвачът на шкафове.
Междувременно съм установила, че не се нуждая от над 70% от притежанията си, макар и пазаруването никога да не е било сред страстите ми. Че притежавам 25 шала, а не нося шалове. Че кутиите ми за бижута са пълни с перли, които някой упорито продължава да ми подарява с надежда някой ден да стана дама и да се глася консервативно и прилично.
Из библиотеката се въргалят амортизирани телефонни апарати. Трите преси за коса от по-горе са моите. Закачалката за излишни дрехи, известна също и като кростренажор, подпира прашен принтер, който не е ползван от години. Бих могла да разпечатам на него следната молба:
Черен петък е, знам, но, за Бога, братя, не купувайте, сериозно. Или поне не купувайте нищо на мен.
Вижте още:
