Брак? Имаш моето позитивно „Не“!

| от Лора Младенова |


Според една популярна ирландска легенда, свързана с високосните години, на всеки 29 февруари жените могат да предлагат брак на мъжете. Това е така, защото някога света Бриджит се оплакала на свети Патрик, че не е нито честно, нито равнопоставено да е прието само обратното.

На светеца, в чието име по цял свят се пие много бира през март, му се прищяло да е хем модерен и либерален, хем строг, но справедлив. Затова разрешил един ден в годината жените свободно да могат да нарушават обичая и да предлагат брак на своите любими мъже.

Уловката била, че избрал едничкия ден, който се случва само веднъж на четири години. За сметка на това, предвидил нещо като обезщетение при отказ – ако не приемат предложението, мъжете трябвало да подарят на отхвърлената жена няколко чифта ръкавици, за да скрие тя с тях срама, че на ръката ѝ все още няма пръстен.

Ако не сте научили навреме тази история и сте пропуснали тазгодишния си шанс, дами, съжалявам – ще има да почакате още близо четири години. Аз научих навръх Нова година, от потърпевш от легендата приятел, а после сглупих и не се възползвах от шанса си.

Никога не съм била подлогът в изречението „всяко момиче мечтае за деня, когато ще се види с бяла рокля“. Не с любимия човек, забележете, а с бяла рокля. Аз имам три в гардероба, виждала съм се с тях.

Всъщност цялата концепция за годежите и предложенията за брак, включително и тази иначе забавна легенда, произхожда от презумпцията, че жената задължително и неминуемо иска да се омъжи. Мъжът до нея, от друга страна, трябва да потърпи и да помисли, да прекара с нея дълго време, докато реши иска ли да се ожени за нея или не.

Оттам, впрочем, идва и идеята зад покупката на безсмислено скъп годежен пръстен. Събирането на парична сума, надхвърляща обичайния стандарт на мъжа, следва да му осигури преходен период, в рамките на който той да прецени и затвърди за себе си дали наистина бракът с тази жена е това, което той иска.

А на жената, съответно, пръстенът трябва да засвидетелства, че мъжът е сериозен в своите намерения за дългосрочен ангажимент. (Толкова за разпространеното неоконсервативно мъжко оплакване, че жените избират мъжете, а не обратното. Което впрочем намирам за генерално невярно – в популярната масова хетеронормативна култура жените биха могли да изберат сексуалните си партньори, но за мъжете остава изборът на житейските).

Вижте още:

Ще го бъде ли „традиционното семейство“

При вида на годежен пръстен се очаква получателката му да изписка от радост, да заподскача от възторг и да приеме. Особено ако романтичното предложение се случва пред ентусиазирана тълпа хора – в киното, в ресторанта или в сърцето на някоя масова туристическа дестинация. Цялата попкултура е насочила мисълта ни в посока, че жените искаме това и само това, а мъжете се примиряват със съдбата си и го правят.

Дали обаче действителността изглежда по този начин?

Ако желанието за брак не е вече обсъдено и съгласувано между двамата партньори във връзката, предложението без предизвестие носи повече ултимативност, отколкото романтика.

Пръстенът, който изплюваш от шоколадовия си десерт след интимна вечеря, води след себе си само един потенциално правилен отговор – утвърдителния. Обратното обикновено означава край на връзката.

„Имаш моето позитивно „Не“!“ беше приемлив и забавен отговор от страна на журито в един музикален риалити формат преди години. Като отговор на предложение за брак обаче е недопустим.

Независимо дали „не“ всъщност означава „все още не“. Или пък „да, искам да прекарам с теб остатъка от живота си, просто не искам да се подписвам пред чиновник и да тъпча 200 далечни познати с пържоли“. Или пък „а ти сигурен ли си, че искаш това, или просто мислиш, че аз го искам, и опитваш да ме зарадваш“.

Ако пък предложението се случва публично, става още по-страшно, защото се намесва огромният социален натиск и повеждането по пътя на вината от страна на всички наоколо.

Едва на двадесет съм била в такава ситуация – беше крайно объркващо и доведе до няколко месеца уточнения дали, кой и какво е имал предвид. А просто бях искала след един изпит в университета да се разходя в парка „Заимов“. Ако с днешна дата трябва да тагна ситуацията като житейско събитие във Facebook, би звучало като „marked safe from: годеж“.

В дигиталната ера има значителен шанс и случващото се сред тълпа хора да се заснема от някой присъстващ и да се излъчва в реално време в социалните медии, или поне да се записва. „Имате право да мълчите или всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу Вас!“. Само дето при сгодяването не важи законът Миранда. Всичко, което не кажеш, също ще се използва срещу теб. Искат се изключително добре развити умения за отстояване на себе си и поставяне на граници, за да устоиш на подобен род емоционално изнудване.

Принадлежа към една фина в мащабите си социална прослойка, която цени свободната воля и взаимното съгласие повече от всичко друго. А уважаването на тези ценности е може би най-извисената ми представа за романтика.

Струва ми се проява на изключителна емоционална зрялост двама души да могат да седнат и да изговорят спокойно и откровено помежду си дали, какво и по какъв начин искат от съвместното си бъдеще. Не как трябва. Не как искат майките им. Не какво правят другите. Не кой часовник чука на вратата. Какво искат те. Двамата.

„Ама така няма да е изненада!“, са ме контрирали познати, които не одобряват, че по масовата представа изглеждам романтична колкото екселски файл в немска технологична компания. Знаете ли, по-добре е животът ни занапред и семейството, което създаваме или не създаваме, всъщност да не са изненада.

А ако много искате да изненадате човека до себе си, просто запомнете кое е любимото му място в планината и му донесете красиво камъче с интересни шарки оттам.

Вижте още:

Алекситимия, или защо се разпада традиционният брак